Мери Кларк: Къде си сега?

Накрая винаги се извиняваха един на друг — мама обляна в сълзи, татко измъчен до краен предел и разгневен на самия себе си, задето я е разстроил.

Не възнамерявах да задълбочавам грешката си, като се опитвам да се оправдая. Вместо това казах:

— Мамо, чуй ме. След като досега не успяхме да намерим Мак, значи заплахата ми не го притеснява. Погледни на нещата по този начин: знаеш, че е жив. Гласът му звучеше бодро, направо оптимистично. Наясно съм, че ненавиждаш хапчетата за сън, но знам също така и че лекарят ти е предписал такива. Затова сега вземи едно и си почини.

Не изчаках да ми отговори. Знаех, че няма смисъл да оставам повече при нея, защото и аз бях ядосана — ядосана на нея, задето избухна така срещу мен, ядосана на Мак, ядосана на факта, че този двуетажен апартамент с десет стаи е прекалено голям, за да живее мама сама в него, прекалено изпълнен със спомени. Не иска да го продаде, защото не вярва, че ежегодното обаждане на Мак ще бъде прехвърлено към новото й жилище, а освен това, разбира се, не спира да ми напомня думите му, че някой ден ще пъхне ключа в ключалката и ще си влезе вкъщи… Вкъщи. Тук.

Върнах се обратно в леглото, но сънят бе на светлинни години от мен. Започнах да планирам откъде да подхвана търсенето на Мак. Помислих си да отида при Лукас Рийвс — частния детектив, когото на времето бе наел татко, но после се отказах. По-добре да се отнеса към изчезването на Мак така, сякаш се е случило вчера. Първото, което направи татко, след като разбрахме, че брат ми е в неизвестност, бе да позвъни на полицията и да съобщи, че е изчезнал. Щях да започна отначало.

Познавах някои хора в съда, където се намира и кабинетът на окръжния прокурор. Реших да започна търсенето си оттам.

Най-после се унесох и засънувах как вървя след обгърната в сенки фигура, която крачи по един мост. Колкото и да се опитвах да не го изпускам от поглед, той бе прекалено бърз за мен и когато стигнахме до твърда земя, не знаех накъде да се обърна. Но после го чух да ме вика. Гласът му бе скръбен и тревожен:

— Каролин, не се приближавай, не се приближавай!

— Не мога, Мак — казах на глас, след като се събудих. — Не мога.

Монсеньор Девън Макензи печално споделяше с един или друг посетител, че неговата любима църква „Свети Франциск от Салес“ е разположена толкова близо до епископалната катедрала „Свети Йоан“, та на практика е почти незабележима.

Преди няколко години Девън очакваше да затворят „Свети Франциск“ и честно казано, не би могъл да възрази на такова решение. Все пак църквата бе построена през деветнадесети век и имаше нужда от някои основни поправки. После, когато в околността започнаха да израстват все повече и повече блокове с апартаменти и старите постройки бяха обновени, Девън със задоволство установи, че на неделната литургия се появяват все повече и повече нови енориаши.

Увеличаването на паството му през последните пет години му даде възможност да извърши някои от належащите ремонти. Прозорците със стъклописи бяха почистени; наслояваната в продължение на години мръсотия бе изстъргана от фреските по стените; дървените пейки бяха грижливо почистени и обновени, а местата за коленичене бяха покрити с нов мек килим.

По-късно, когато папа Бенедикт постанови, че отделните свещеници могат да решават кога да отслужват литургия по римския обичай, Девън, който владееше отлично латински, обяви, че отсега нататък неделната служба в единадесет часа ще бъде провеждана на древния език на църквата.

Реакцията на енориашите му го смая. От този ден нататък по време на литургия църквата биваше претъпкана до пръсване не само от по-възрастни граждани, а също така от тийнейджъри и млади хора, които почтително отговаряха „Deo gratias“ вместо „Благодаря на Бога“ и се молеха „Pater Noster“ наместо „Отче наш“.

Девън бе на шейсет и осем години, две години по-млад от брата, когото бе загубил на единайсети септември, и бе кръстник на изчезналия си племенник. На литургията, когато подканваше богомолците да отправят безмълвно молитвите си към всевишния, неговата първа молитва винаги бе за Мак и за завръщането му у дома.

В Деня на майката тази молитва бе винаги особено гореща. Днес, когато се върна в жилището си, Девън намери на телефонния си секретар съобщение от Каролин. „Чичо Дев, той позвъни в три без пет. Звучеше добре. Затвори бързо. Ще се видим довечера.“

Монсеньор Девън усети изтощението в гласа на племенницата си. Облекчението му, че племенникът му се е обадил, се примеси с остър гняв. Дявол да те вземе, Мак, помисли си той. Имаш ли представа какво ни причиняваш? Докато сваляше свещеническата си якичка, Девън посегна към телефона, за да се обади на Каролин. Преди обаче да започне да набира номера, някой позвъни на вратата.