Мери Кларк - Къде си сега?

Беше неговият приятел от детинство Франк Ленън — пенсиониран висш служител във фирма за софтуерни продукти, който служеше като главен разпоредител всяка неделя — броеше, вписваше и депозираше неделните пожертвования.

Девън отдавна се бе научил да разчита израженията на хората и да разбира незабавно, когато човекът насреща му има истински проблем. Точно това четеше сега по набразденото от бръчки лице на Ленън.

— Какво има, Франк? — попита той.

— Мак е бил на службата в единадесет, Дев — изрече Ленън с равен глас. — Оставил е бележка за теб в кутията. Беше увита в двайсетдоларова банкнота.

Монсеньор Девън Макензи сграбчи листчето хартия, прочете единадесетте думи, напечатани на него, а после, невярващ на очите си, ги прочете отново: „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“.

През последните девет години нито веднъж Аарон Клайн не пропусна да измине дългия път от Манхатън до гробището в Бриджхамптън, за да положи камък на гроба на майка си, Естер Клайн. Естер бе жизнена разведена жена на петдесет и четири години, когато загина от ръцете на някакъв крадец рано сутринта по време на всекидневния си крос близо до катедралата „Свети Йоан“.

Тогава Аарон бе на двадесет и осем, наскоро се бе оженил и се чувстваше сигурен благодарение на издигането си в йерархията на инвестиционната банка „Уолъс и Мадисън“. Днес той имаше двама синове, Ели и Гейбриъл, както и малка дъщеричка, Даниел, чиято прилика с покойната й баба бе така поразителна, че понякога му причиняваше болка. При всяко посещение на гробището отново го обхващаха яростта и чувството на безсилие, породени от факта, че убиецът на майка му все още се разхожда ненаказан по улиците.

Бяха я ударили отзад по тила с някакъв тежък предмет. Клетъчният й телефон бе на земята до нея. Дали бе усетила опасността и го бе извадила от джоба си, за да се опита да позвъни на 911? Тази възможност бе единственото логично обяснение.

Положително трябва да се е опитвала да позвъни на някого. Записите, които полицията изиска и получи във връзка с разследването, показаха, че нито тя се е обадила на някого, нито някой й се е обадил по това време.

Ченгетата решиха, че Естер е станала жертва на случаен обир със смъртен изход. Часовникът й — единственото бижу, което носеше по това време на деня — бе изчезнал, както и ключът за апартамента й.

— Защо са взели ключа й, щом убиецът не е знаел коя е и къде живее? — запита Аарон ченгетата.

Те така и не можаха да отговорят на въпроса му.

Освен наблюдавания от портиер главен вход на сградата, апартаментът на Естер имаше отделен вход на нивото на улицата, но както изтъкнаха детективите, които работеха по случая, от жилището не липсваше нищо. Портфейлът й с неколкостотин долара вътре бе в дамската й чанта. В кутийката за бижута, отворена на тоалетката й, все така си стояха няколкото скъпи накита, които Аарон знаеше, че майка му притежава.

Дъждът, който вече на няколко пъти бе спирал и отново започвал, пак заваля, докато Аарон коленичеше, за да докосне тревата над гроба на майка си. Коленете му потънаха в калната почва, докато поставяше камъка.

— Мамо, иска ми се да беше доживяла да видиш децата — прошепна той. — Момчетата завършват първи клас и детска градина. Даниел вече е цяла актриса. Мога да си я представя как след десетина години се явява на прослушване за някоя от пиесите, които ти режисираше в „Колумбия“.

Той се усмихна при мисълта какво би му отговорила майка му: „Аарон, голям си мечтател. Направи си сметката: по времето, когато Даниел постъпи в колеж, аз вече щях да съм на седемдесет и пет“.

— Все още щеше да преподаваш, да режисираш и все още щеше да кипиш от енергия — рече на глас той.

В понеделник сутринта се отправих към кабинета на окръжния прокурор в долната част на Манхатън. Със себе си носех бележката, която Мак бе пуснал в кутията за дарения. Денят бе прекрасен — слънчев и топъл, с приятен ветрец — времето, което би подхождало на Деня на майката далеч повече от студения и влажен ден, който бе провалил всяка надежда за срещи и празнуване на открито.

Мама, чичо Дев и аз бяхме излезли на вечеря в неделя. Повече от ясно е, че бележката, която ни даде чичо Дев, хвърли и двете ни в паника. В първия миг майка ми изпадна във възторг при мисълта, че Мак може да е толкова близо — тя открай време бе убедена, че е някъде далеч, в Колорадо или в Калифорния — а после се уплаши, че моята закана да го открия го е поставила в някаква опасност.