Мери Кларк: Лунната светлина ти отива

Маги усети познатата болка, докато отвръщаше с равен глас:

— Бях омъжена три години. Той се казваше Пол и завърши Военновъздушната академия. Тъкмо го бяха избрали да участва в програма на НАСА, когато загина при изпитателен полет. Това беше преди пет години. Беше шок, който може би никога няма да превъзмогна. Както и да е, все още ми е трудно да говоря за това.

— О, Маги.

В гласа на Нюела звучеше огромно разбиране. Маги си спомни, че мащехата й бе вдовица, когато се омъжи за баща й.

Нюела поклати глава и промърмори:

— Ех, трябва ли да се случват подобни неща? — После продължи с по-ведър тон: — Да поръчаме ли?

Докато вечеряха, наваксаха двадесет и двете години. След развода с бащата на Маги Нюела се беше преместила в Ню Йорк, после при едно посещение в Нюпорт срещнала Тимоти Мур — с когото излизали заедно като тийнейджъри — и се омъжила за него.

— Третият ми и последен съпруг — рече тя, — възхитителна личност. Почина миналата година и толкова ми липсва! Той не беше от богатите Мурови, но имам чудна къщичка в прекрасен квартал на Нюпорт, приличен доход и, разбира се, продължавам да се занимавам с рисуване. Така че съм добре.

Маги обаче видя как по лицето на Нюела пробяга сянка на неувереност и в този момент осъзна, че ако се изключеше веселото, бодро изражение, Нюела изглеждаше точно на годините си.

— Наистина ли си добре, Нюела? — попита тя. — Изглеждаш… разтревожена.

— О, да, добре съм. Просто… Е, нали разбираш, станах на седемдесет и пет миналия месец. Преди много години някой ми спомена, че навършиш ли шестдесет, започваш да казваш сбогом на приятелите си или пък те ти казват сбогом, но когато стигнеш седемдесет, това се случва непрекъснато. Истина е, повярвай ми. Напоследък се простих с много добри приятели, а всяка следваща загуба причинява малко по-силна болка от предишната. Започва да става доста самотно в Нюпорт, но има една прекрасна резиденция — мразя израза „старчески дом“ — и мисля скоро да се преместя да живея там. Апартаментът, който искам, тъкмо се освободи.

После, докато сервитьорът им наливаше еспресо, тя рече настоятелно:

— Маги, идвай да ме виждаш, моля те. Само на три часа път с кола е от Ню Йорк.

— С удоволствие — отвърна Маги.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега, след като те намерих, няма да позволя да те изгубя отново. Освен това, отдавна се каня да отида в Нюпорт. Чувам, че е рай за фотографите. Всъщност…

Готвеше се да сподели с Нюела, че е разчистила календара с ангажименти за следващата седмица, за да се наслади на дълго очакваната отпуска, когато чу някой да казва:

— Така си и мислех, че ще ви намеря тук.

Маги вдигна поглед изненадана. До тях се бяха изправили Лаям и братовчед му Ърл Бейтмън.

— Избяга от мен — рече обвинително Лаям.

Ърл се наведе да целуне Нюела.

— Лошо ти се пише, дето си отмъкнала гаджето му. Откъде се познавате, вие двете?

— Дълга история. — Нюела се усмихна. — Ърл също живее в Нюпорт — обясни тя на Маги. — Преподава антропология в „Хътчинсън Колидж“ в Провидънс.

Права бях за учения вид, помисли си Маги.

Лаям придърпа стол от една маса наблизо и седна.

— Трябва да ни позволите да пийнем по едно питие след вечеря с вас — усмихна се на Ърл. — И не се притеснявайте за Ърл. Странен е, но е безобиден. Неговият клон от фамилията се занимава с погребална дейност повече от сто години. Те заравят хора! Той ги изравя! Вампир е. И дори печели пари, като говори за това.

Маги вдигна вежди, когато останалите се разсмяха.

— Изнасям лекции за погребалните обичаи през вековете — обясни Ърл Бейтмън с лека усмивка. — На някои хора може да им се струва страховито, но на мен ми харесва.

2

Петък, 27 септември

Той крачеше бързо по Клиф Уок с коса, развявана от силния океански бриз, който се беше появил в късния следобед. По пладне слънцето грееше с пълна сила, но сега косите му лъчи не можеха да се преборят със студения вятър. Струваше му се, че движението на въздуха отразяваше собственото му променливо настроение.

Досега планът му се развиваше успешно, но след като Нюела бе решила да направи вечерно парти, до което оставаха само два часа, започнаха да го обземат лоши предчувствия. Нюела бе станала подозрителна и щеше да се довери на доведената си дъщеря. Всичко можеше да се провали.

Туристите все още не бяха напуснали Нюпорт. Всъщност, имаше ги в изобилие — дошли след сезона само за един ден, нетърпеливи да посетят къщите, обявени за културни паметници от Дружеството за охрана на културното наследство, да позяпат реликвите от отминали времена, преди повечето от музеите да бъдат затворени до следващата пролет.