Мери Кларк - Вик в нощта

Призори Джени тръгна да търси хижата. Цяла нощ тя лежа в масивния креват с балдахина неподвижна, без да заспи, в плен на потискащата тишина, витаеща из къщата.

Седмици наред, макар да знаеше, че няма да чуе гладния плач на бебето, продължаваше да напряга слуха си. Гърдите й, все още пълни с кърма, бяха готови да посрещнат жадните му устица.

Накрая тя запали лампата на нощното шкафче и в стаята блесна светлина. Купата от оловен кристал върху тоалетната масичка я улови и отрази. Малките калъпчета боров сапун, с които бе пълна, хвърляха зловеща зеленикава сянка върху старинното сребърно огледало и четките.

Джени стана от леглото и започна да се облича, най-напред с дълги долни дрехи. Нахлузи и найлоновата винтяга — носеше я под ски-грейката. Беше включила радиото още в четири часа. Прогнозата за времето оставаше непроменена за района на Гранайт Плейс, Минесота. 12 градуса по Фаренхайт, средна скорост на вятъра — 25 мили в час. На ветровитите места температурата спадаше до 24 градуса под нулата.

Нямаше значение! Беше й все едно. Дори вкочанена до смърт от студ, тя трябваше да намери хижата. Имаше я някъде в тази гора от кленове, дъбове и вечнозелени дървета, от норвежки борове и гъсталаци. В многобройните часове на безсъние Джени бе изготвила план…

Една стъпка на Ерих се равняваше на три нейни и той несъзнателно избързваше пред нея. Двамата често се шегуваха за това. „Ей, почакай градското момиче“ — протестираше тя.

Веднъж той бе стигнал до хижата и едва тогава разбрал, че е забравил ключа. Веднага се бе върнал у дома, за да го вземе. Нямаше го четиридесет минути, което означаваше, че от края на гората до хижата има около двадесет минути път.

Никога не я беше водил там. „Джени, разбери ме — умоляваше той. — Всеки художник има нужда от кътче за пълно усамотяване.“

А и тя досега не бе направила опит да я потърси. На помощния персонал в имението беше абсолютно забранено да отива в гората. Дори Клайд, който цели тридесет и пет години бе негов управител, твърдеше, че не знае къде е хижата.

Дебелият втвърден сняг щеше да заличи всякаква следа, но пък ще улесни придвижването й със ските. Трябваше само да внимава, за да не се изгуби. Гъстият шубрак и недостатъчно изостреното й чувство за ориентация можеха лесно да я подведат да се върти в кръг.

Помислила и за това, Джени реши да вземе със себе си компас, чук, пирони и ленти от плат. Щеше да ги зачуква по дърветата, покрай които минава, за да намери обратния път.

Ски-грейката беше долу, в килера до кухнята. Докато водата за кафето завираше, тя я облече и дръпна ципа. Кафето й помогна да се съсредоточи. През нощта си мислеше да иде при шерифа Гъндърсън. Но той сигурно щеше да й откаже помощта си и вероятно само би я смутил с тъй познатия й пренебрежителен поглед.

Щеше да вземе със себе си и термос с кафе. Нямаше ключ, но би могла да разбие някой от прозорците с чука.

Макар че Елза не бе идвала втора седмица, в огромната стара къща всичко блестеше — явно доказателство за нейните критерии за чистота. Елза имаше навика, преди да си тръгне, да откъсва текущата дата от календара над телефона. Джени се шегуваше по този повод с Ерих: „Тя не само че чисти и онова, дето не е за чистене, ами унищожава и по една вечер от седмицата.“

Сега Джени скъса петъка, 14 февруари, и смачка хартията в ръка. Загледа се в следващата дата. 15 февруари, събота. Чак потрепери! Изминали бяха само четиринадесет месеца от деня, когато срещна Ерих в галерията. Невероятно! Сякаш години бяха изтекли оттогава. Тя потри с ръка челото си.

Кестенявата й коса беше почти почерняла от бременността. Стори й се безжизнена и мръсна, когато се опита да я прибере под вълнената ски-шапка. Огледалото с раковинения перваз изглеждаше нелепо в огромната, обкована с дъбови дъски кухня. Загледа се в него. Дори очите й бяха потъмнели. Вместо естествената им зеленикавосиня окраска в широко отворените зеници тя съзря своята вялост. Бузите й бяха отпуснати. Килограмите, изгубени по време на раждането, я правеха още по-слаба. Пулсът във вените на шията й биеше учестено, докато тя се опитваше да затвори ципа на ски-грейката. Беше само на двадесет и седем години. Стори й се, че изглежда с десет години по-стара, а духом се чувстваше столетница. Поне вцепенението й да можеше да изчезне! Поне къщата да не беше толкова тиха, така страшно, заплашително тиха!

Погледът й се плъзна към източната стена на кухнята, към чугунената печка. Люлката до нея, заредена с дърва, отново доказваше своята полезност. За известно време Джени задържа погледа си върху нея, сякаш я изучаваше. Изведнъж, осъзнавайки постоянния шок от присъствието на люлката в кухнята, й обърна гръб и посегна към термоса. Наля кафето в него, събра наедно компаса, чука и пироните, взе парчетата плат. След като ги напъха в брезентовия сак, издърпа шала нагоре към лицето си, обу тежките скиорски обувки, сложи си кожените ръкавици с единия пръст и отвори вратата.