Мери Кларк - Вик в нощта

Джени им подаваше брошури с биографични данни за Ерих Крюгер.

Преди две години Ерих Крюгер светкавично постигна признание в света на художниците. Местен жител от Гранайт Плейс, Минесота, той започнал да рисува още на 15-годишна възраст. Четвърто поколение в рода му се занимава с отглеждане на породист добитък. Самият той е президент на „Крюгерови варници“. Пръв открил таланта му на художник един меценат от Минеаполис. Оттогава той излага творби в Минеаполис, Чикаго, Вашингтон и Сан Франциско. Мистър Крюгер е тридесет и четири годишен, неженен.

Джени внимателно изучаваше снимката му върху корицата на брошурата. „На всичко отгоре е и красавец“ — мислеше си тя.

В единадесет и половина мистър Хартли се приближи до нея. Загриженият му поглед бе почти изчезнал.

— Наред ли е всичко?

— Върви като по вода — увери го тя и добави, изпреварвайки следващия му въпрос: — Потвърдих на уредника. Окончателен отговор имам от критиците на „Таймс“, „Ню Йоркър“, „Нюзуик“, „Таим енд Арт Нюз“. Разчитаме поне на осем от тях за приема, а около стотина души где влязат без покани. Ще затворим галерията за посетителите в три часа. Така ще предоставим на сервитьорите достатъчно време, за да се устроят.

— Добро момиче си ти, Джени.

Щом всичко се оказа уредено, мистър Хартли се отпусна и стана по-любезен. Дали ще е същият, когато разбере, че тя няма да остане до края на приема?!

— Ли току-що пристигна — каза Джени, сочейки към наетия помощник. — Значи сме в добра форма! — Усмихна се широко на мистър Хартли и заключи с думите: — Стига тревоги!

— Ще се опитам. Предай на Ли, че ще се върна преди един часа, за да обядвам с мистър Крюгер. А ти, Джени, излез да купиш нещо за хапване.

Тя го проследи с поглед, докато той излезе.

В галерията стана тихо. Тогава й се прищя да погледне по-отблизо „Спомен за Каролайн“. Дори не наметна палтото си, а побърза да излезе пред витрината. За да получи по-добра представа, отстъпи няколко крачки назад от стъклото. Минувачите оглеждаха картината и нея с еднакъв интерес.

Младата жена от рисунката седеше в люлката на верандата, вперила очи към залязващото слънце. Светлината падаше полегато — смесица от пурпурночервено и бледомораво. Тънкото й тяло бе загърнато със зелена пелерина. Около полузасенченото й лице падаха кичурчета синкавочерна коса. Високото чело, гъстите вежди, широко отворените очи, тънкият прав нос и плътните устни много приличаха на нейните. Дървената веранда бе нарисувана в бяло. Виждаше се в ъгъла и изящна колона. Тухлената стена на къщата зад нея бе едва загатната. Едно малко момче, озарено от слънцето, тичаше през полето към жената. Твърдият сняг загатваше за проникващия студ на настъпващата вечер. Фигурата на верандата бе неподвижна, с прикован към слънцето поглед. Въпреки радостта в очите на приближаващото дете, солидността, която внушаваше къщата, и чувството за простор Джени долови нещо особено — нещо, което правеше фигурата да изглежда самотна. Какво бе то? Може би тъгата, стаена в очите на жената, или сковаващият студ, който лъхаше от картината? Кой би застанал навън при този студ? Залезът на слънцето можеше да се гледа и през прозореца, от къщата!

Джени потрепери. Пуловерът с яка лодка бе подарък от бившия й съпруг Кевин. В коледната вечер той неочаквано се бе появил с пуловер за нея и с кукли за момичетата. И нито дума за неизплатените издръжки на децата, за това, че й дължеше още двеста долара, взети „назаем“. Пуловерът бе от евтините и не оправдаваше очакваната топлина. Ако не друго, поне бе нов и тюркоазеният му цвят подхождаше на златната верижка и на медальона от Нана. Едно от предимствата на модерния свят на художниците и артистите бе, че се обличаха за собствено удоволствие. За тях не бяха признак на бедност дългата й вълнена пола и широките й ботуши. По-добре ще е, ако влезе вътре на топло. Само това й липсва, да се разболее от грипа, който върлува сега из Ню Йорк!

Не можеше да откъсне очите си от картината, възхищавайки се на художника, който бе успял да фокусира погледа на жената от верандата към детето, към залеза на слънцето. „Красота. Абсолютна красота!“ — говореше си тя на глас и неволно отстъпи крачка назад, подхлъзвайки се на заледения тротоар. В същия миг почувства, че се блъсна в някого. Силни ръце я сграбчиха за раменете и я задържаха.

— Винаги ли в такова време стоите навън без палто и си говорите сама? — Тонът на гласа бе смесица от раздразнение и добронамереност.