Мери Кларк - През цялата нощ

— Права си, мамо — отвърна Катрин.

По слушалката в ухото си Греъм чу, че водещият казва:

— Ти си, Алън.

Той отстъпи назад и започна:

— Майката на Брайън Дорнън все още е на мястото, където малко след пет часа изчезнал синът й. Властите вярват в предположението на Катрин Дорнън, че Брайън може да е видял някой да краде портфейла ми да го е проследил. Вътре имало медальон на Сейнт Кристофър и момчето отчаяно искало да го занесе на баща си в болницата.

Греъм подаде микрофона на Катрин.

— Брайън вярваше, че медальонът на Сейнт Кристофър ще помогне на баща му да оздравее. Ако имах неговата вяра, щях по-внимателно да пазя портфейла си, защото медальонът беше вътре. Искам съпругът ми да оздравее. Искам да си върна детето — с твърд глас въпреки вълнението си каза тя. — В Божието име, ако някой знае какво се е случило с Брайън, кой го е отвел или къде се намира, моля ви, съобщете ни.

Греъм отстъпи назад.

Ако някой, който знае нещо за местонахождението на Брайън, слуша тази млада майка, ние го молим да телефонира на следния номер: 212-555-0748.

Очите й бяха пълни със сълзи, устната й трепереше. Кали изключи радиото. „Ако някой знае какво се е случило с Брайън…“

„Аз се опитах — разпалено започна да се убеждава тя. — Опитах се.“ Беше позвънила на детектив Леви, но когато чу гласа му, се уплаши от последствията. Щяха да я арестуват. Отново щяха да й вземат Джиджи и да я пратят при други хора. „Ако някой знае нещо за местонахождението на Брайън…“

Кали протегна ръка към телефона.

После чу стон откъм спалнята и се обърна. Джиджи пак имаше кошмари. Тя се втурна вътре, седна на леглото, взе дъщеря си на ръце и започна да я люлее.

— Шшт, няма нищо, всичко е наред.

Момиченцето се вкопчи в нея.

— Мами, мами. Сънувах, че пак те няма. Моля те, не си отивай, мами. Моля те, не ме оставяй. Не искам да живея при други хора, никога вече, никога.

— Това няма да се случи, миличка, обещавам.

Кали усети, че Джиджи се успокоява. Внимателно отпусна главичката й на възглавницата и я погали по косата.

— А сега заспивай, ангелчето ми.

Момиченцето затвори очи, после отново ги отвори.

— Може ли да гледам как Дядо Коледа си отваря подаръка? — прошепна то.

Джими Сидънс намали звука на радиото.

— Майка ти явно се е побъркала от страх за тебе, хлапе.

Брайън трябваше да положи усилия, за да не протегне ръка към бутона на радиото. Гласът на майка му звучеше толкова уплашено. Трябваше да се върне при нея. Сега и тя вярваше в медальона на Сейнт Кристофър. Той бе сигурен в това.

По магистралата имаше много коли и въпреки че вече наистина валеше, всички шофираха много бързо. Но Джими се движеше в крайното дясно платно, така че откъм тази страна срещу тях нямаше никой. Брайън реши да измисли план.

Ако успееше светкавично да отвори вратата и да изскочи навън, можеше да продължи да се търкаля настрани. По този начин нямаше да го сгазят. Той стисна медальона за миг, после плъзна ръка към дръжката на вратата. Когато леко я натисна, тя помръдна. Беше прав. Джими не я бе заключил, след като спряха на бензиностанцията.

Брайън вече се канеше да я отвори, когато си спомни за предпазния колан. Трябваше да се освободи от него точно в мига, в който отвореше вратата. Като внимаваше да не привлече вниманието на мъжа, той постави показалеца на лявата си ръка върху бутона за откопчаване на колана.

Тъкмо щеше да натисне дръжката и бутона, когато Джими изруга. Отляво зад тях се приближаваше автомобил, който странно криволичеше. Миг по-късно вече почти докосваше тяхната тойота. После им пресече пътя. Джими натисна спирачки. Колата поднесе и някъде откъм другите коли се чу металическо стържене. Брайън затаи дъх. „Нека катастрофираме!“ — помоли се той. Тогава някой щеше да му помогне.

Но Джими овладя тойотата и заобиколи другите. Точно пред тях се разнесе вой на сирени и Брайън видя проблясващите светлини, които се насочиха към мястото на инцидента.

Мъжът доволно се ухили.

— Извадихме късмет, а, хлапе? — попита и хвърли поглед към Брайън.

Момчето продължаваше да стиска дръжката.

— Нали не си се канил да изскочиш навън, ако бяхме останали там? — попита Джими и натисна бутона за автоматично заключване на вратите. — Повече не си дръж ръката там. Само пак да те видя, че си натиснал дръжката, и ще ти строша пръстите — тихо изрече той.

Брайън изобщо не се съмняваше, че мъжът говори сериозно.

Беше десет и пет. Морт Леви седеше на бюрото си, потънал в мисли. Имаше едно-единствено обяснение за загадъчното телефонно обаждане: Кали Хънтър. Подслушвателният уред в полицейския микробус пред жилищния й блок потвърждаваше, че е набрала неговия номер. Дежурните му бяха предложили да се качат и да поговорят с нея.