Мери Кларк - През цялата нощ

— И на мен не ми харесваше да съм там — опита се да отговори с безразличие Кали.

— Децата трябва да са при майките си.

— Да. И аз мисля така.

— Онзи големият подарък за мен ли е, мами? — Джиджи посочи към кашона с униформата и палтото на Джими.

— Не, миличка, това е подарък за Дядо Коледа. И той обича да получава подаръци. Хайде, ела, отдавна вече трябва да си лягаш.

Детето понечи да се възпротиви, но замълча.

— Ако сега си легна, Коледа по-бързо ли ще дойде?

— А-ха. Ела, ще те пренеса в леглото.

Когато зави Джиджи и й даде старото одеялце, с което дъщеря й винаги спеше, Кали се върна в дневната и отново се отпусна на дивана.

„Децата трябва да са при майките си…“ Думите на Джиджи не преставаха да се въртят в ума й. „Мили Боже, къде ли е отвел онова момченце Джими? Какво ще прави е него? Как би трябвало да постъпя?“

Погледна към кашона, увит с пъстра хартия. „Подарък за Дядо Коледа.“ Тя си представи съдържанието му. Униформата на застреляния от брат й пазач, все още лепкава от кръв. Мръсното палто — Бог знае откъде ли беше откраднал пък него.

Джими носеше злото в себе си. Нямаше съвест, не изпитваше жал. „Приеми го — яростно си каза Кали, — той няма да се поколебае да убие онова момченце, ако така има по-голям шанс да избяга.“

Тя включи радиото на местния канал. Часът бе седем и половина. Водещата новина беше, че състоянието на ранения пазач от затвора на Райкър Айлънд все още е критично, но лекарите изразявали предпазлив оптимизъм за живота му.

„Ако остане жив, няма да осъдят Джими на смърт — каза си Кали. — Не могат да го екзекутират сега заради убийството на онзи полицай преди три години. Той е умен. Щом разбере, че пазачът ще оживее, няма да рискува да убие момченцето. Ще го пусне.“

Водещият продължаваше със следващите новини:

— Рано тази вечер седемгодишният Брайън Дорнън е изчезнал на Пето Авеню. Семейството му е в Ню Йорк, защото бащата на Брайън…

Замръзнала пред радиото, Кали чу как водещият описва момчето и после казва:

— Сега майка му ще отправи към вас молба за помощ.

Докато слушаше тихия, настойчив глас на майката, Кали си представяше младата жена, изпуснала портфейла. Беше около трийсетгодишна, с лъскава тъмна коса. Едва беше зърнала лицето й, но бе сигурна, че е красива. Красива, добре облечена и самоуверена.

Но сега, докато слушаше молбата й за помощ, Кали запуши уши, втурна се към радиото и го изключи. После влезе на пръсти в спалнята. Джиджи вече спеше. Дишаше тихо и равномерно, пъхнала длан под бузката си. С другата си ръка притискаше оръфаното бебешко одеялце към лицето си.

Кали коленичи до нея. „Мога да протегна ръка и да я погаля — помисли си. — Онази жена не може да погали детето си. Какво да правя? Но ако позвъня в полицията и Джими наистина убие онова момченце, ще кажат, че аз съм виновна, точно като предишния път, когато ме обвиниха за смъртта на полицая. Може би Джими щеше да го пусне. Той бе обещал… Даже Джими не би наранил дете. Просто ще чака и ще се моли — каза си Кали.“

Но молитвата, която се опита да прошепне — „Моля те, Господи, закриляй малкия Брайън…“ — прозвуча фалшиво и тя не я довърши.

Джими беше решил, че е най-добре да пресече моста „Джордж Вашингтон“, да мине по шосе №4 и после да излезе на нюйоркската скоростна магистрала по шосе №17. Този път можеше и да е малко по-дълъг, отколкото през Бронкс до Тапан Зий, но инстинктът му подсказваше бързо да напусне Ню Йорк. А на моста „Джордж Вашингтон“ нямаше бариера за пътна такса, където да го спрат.

Брайън гледаше през прозореца. Знаеше, че пресичат Хъдзън. Майка му имаше братовчеди, които живееха близо до моста в Ню Джърси. Когато след завръщането си от Нантъкит предишното лято останаха при баба си една седмица повече, двамата с Майкъл им бяха отишли на гости.

Роднините им бяха много симпатични. И имаха деца приблизително на неговата възраст. Доплака му се дори само от мисълта за тях. Искаше му се да смъкне стъклото на прозореца и да извика: „Тук съм. Елате да ме вземете, моля ви!“

Бе толкова гладен и ужасно му се пишкаше. Той срамежливо погледна към мъжа.

— Аз… може ли да… искам да кажа, че трябва да ида до тоалетната. — Страхуваше се, че Джими ще му откаже, и долната му устна затрепери. Момчето бързо я прехапа. Сякаш чуваше как Майкъл го нарича „ревльо“. Но дори от това му стана още по-мъчно. В момента копнееше да види брат си.

— Пишка ли ти се?

Мъжът като че ли не му се сърдеше. Може би в крайна сметка нямаше да му стори нищо лошо.