Мери Кларк - През цялата нощ

— Я зарежи тая работа — отвърна Джими. — Сега е мой и ми трябва.

Той извади дебелата пачка и започна да брои.

— Три банкноти по сто долара, четири по петдесет, шест по двайсет, четири по десет, пет петачки и три по един. Общо шестстотин осемдесет и осем. Не е зле, всъщност ми идват точно навреме.

Джими напъха парите в джоба на коженото яке, което бе взел от гардероба в спалнята, и започна да рови из отделенията на портфейла.

— Кредитни карти. Е, защо не? Шофьорска книжка — не, две: на Катрин Дорнън и доктор Томас Дорнън. Кой е доктор Томас Дорнън, хлапе?

— Баща ми. Той е в болницата. — Брайън видя, че мъжът вади медальона от портфейла.

Джими Сидънс го вдигна нагоре за верижката, после се засмя.

— Сейнт Кристофър! От години не съм ходил на черква, но даже и аз знам, че отдавна са го изритали. И само като се сетя за всички ония истории, дето ни ги разказваше баба как пренесъл на раменете си малкия Христос през реката! Спомняш ли си, Кали? — Презрително пусна медальона на пода.

Брайън се пресегна и го взе. Стисна го в ръка, после нахлузи верижката на шията си.

— Моят дядо го е носил през цялата война и се е прибрал вкъщи жив и здрав. Той ще спаси баща ми. Портфейлът не ме интересува. Можеш да си го задържиш. Исках само медальона. Сега си отивам. — Момчето се завъртя и се затича към изхода. Натисна бравата и отвори вратата, когато Сидънс го настигна, запуши му устата и го дръпна обратно вътре.

— Двамата със Сейнт Кристофър оставате тук при мен, приятелче — каза и грубо го блъсна на пода.

Брайън ахна, когато удари челото си в напукания линолеум. После бавно седна и започна да разтрива удареното място. Стори му се, че стаята се върти, но можеше да чуе, че жената, която беше проследил, умолява мъжа:

— Не го наранявай, Джими, Моля те. Остави ни на мира. Вземи парите и си върви. Но се махай от тук.

Брайън обви краката си с ръце, като се мъчеше да не заплаче. Не трябваше да проследява жената. Сега го разбираше. Трябваше да извика и някой може би щеше да я спре. Този човек бе лош. Този човек нямаше да го пусне. А никой не знаеше къде е отишъл. Никой не знаеше къде да го търси.

Той усети медальона до гърдите си и го стисна в юмрук. „Моля те, върни ме при мама — мислено се помоли момчето, — за да мога да те занеса на татко.“

Не погледна нагоре, за да види Джими Сидънс, който внимателно го наблюдаваше и преценяваше положението. „Това хлапе е проследило Кали, когато е взела портфейла — каза си мъжът. — Дали някой не е проследил пък него? Не. Иначе вече щеше да е тук.“

— Откъде взе този портфейл? — обърна се той към сестра си.

— От Пето Авеню. Срещу Рокфелер Сентър. — Тя беше ужасена. Джими нямаше да се спре пред нищо, за да се измъкне. Спокойно можеше да я убие. А също и това дете. — Майка му трябва да го е изпуснала. Вдигнах го от тротоара. Предполагам, че ме е видял.

— Сигурно. — Той погледна към телефона на масата до дивана. После се ухили и се пресегна за клетъчния телефон, който бе взел от жабката в откраднатия автомобил. Извади и пистолета си и го насочи към Кали. — Ченгетата може да подслушват телефона ти. — Посочи към масата до дивана. — Иди там. Сега ще набера твоя номер. Ще ти кажа, че се предавам и че искам да позвъниш на адвоката ми. Само трябва да изглеждаш нервна, точно каквато си в момента. Ако допуснеш грешка, и двамата с хлапето сте мъртви.

Джими погледна към Брайън.

— Само да се разцивриш и… — остави заплахата недоизречена.

Момчето кимна, за да покаже, че е разбрало. Бе прекалено уплашено, за да говори.

— Всичко ли ти е ясно, Кали?

Тя кимна. „Колко глупава съм била — каза си. — Мислех си, че съм се измъкнала от него. Няма начин. Дори знае телефонния ми номер.“

Той набра цифрите и телефонът до нея иззвъня.

— Ало. — Гласът й беше тих и приглушен.

— Кали, обажда се Джими. Слушай, загазил съм. Сигурно вече знаеш. Съжалявам, че се опитах да избягам. Надявам се, че пазачът ще се оправи. Скапан съм и ме е страх. — Гласът му звучеше като хленчене. — Позвъни на Джил Уайнстийн. Адвокатът, който ми дадоха. Кажи му, че ще го чакам в катедралата „Сейнт Патрик“ след края на службата в полунощ. Кажи му, че искам да се предам и трябва да е с мен. Номерът на домашния му телефон е 555–0267. Кали, съжалявам, че така обърках всичко.

Той изключи клетъчния телефон. Сестра му също затвори.

— Не могат да проследят клетъчен телефон, нали знаеш? Добре, сега позвъни на Уайнстийн и му кажи същото. Ако ченгетата подслушват, вече трябва да са хукнали.