Мери Кларк - През цялата нощ

„Резервоарът е пълен до половината — помисли си той. — Тук има пари да го напълня догоре и за таксите. Може би ще успея да стигна до Канада.“ Трябваше да запуши устата на Кали, разбира се, което нямаше да е много трудно. Просто щеше да я предупреди, че ако прати ченгетата по следите му и го пипнат, той ще заяви, че сестра му е уредила да му дадат пистолета, с който е стрелял по пазача.

Някакъв шум отвън го накара рязко да се обърне. Погледна през шпионката, но не успя да види никого. Заплашително показа на Кали, че за нея ще е най-добре да пази тишина, безшумно натисна бравата и открехна вратата точно навреме, за да види момченцето, което започна да отстъпва назад към стълбището.

Джими рязко отвори вратата, хвана детето с ръка през кръста, с другата му запуши устата и го вмъкна вътре, после грубо го просна на пода.

— Подслушваш, а, хлапенце? Кой е този, Кали?

— Остави го, Джими. Не зная кой е — извика тя. — Никога не съм го виждала.

Брайън беше толкова уплашен, че почти онемя. Но разбираше, че мъжът и жената са ядосани един на друг. Навярно този човек щеше да му помогне да си върне портфейла. Момчето посочи към Кали.

— Тя взе портфейла на мама.

Джими го пусна.

— Хей, на това вече му казвам добра новина — ухили се той и се обърна към сестра си: — Нали?

Цивилен полицай откара Катрин до болницата с необозначен автомобил.

— Ще ви чакам тук, госпожо Дорнън — каза той. — Ще оставя радиостанцията включена, така че ще научим в момента, в който открият Брайън.

Катрин кимна. „Ако открият Брайън“ — мина й през ума. Усети, че гърлото й се свива от ужас.

Фоайето на болницата беше украсено за празниците. По средата имаше елха, навсякъде висяха гирлянди от елхови клонки.

Дадоха й пропуск и я осведомиха, че сега Том е в стая №530. Тя отиде при асансьорите и влезе в един от тях, вече наполовина пълен предимно с болнични служители — лекари с бели престилки, санитари в зелени дрехи и две медицински сестри.

„Преди две седмици — помисли си Катрин — Том правеше визитации в «Сейнт Мери» в Омаха, а аз пазарувах за Коледа. Онази вечер заведохме децата да хапнат хамбургери. Животът беше толкова нормален и весел и се шегувахме за миналата година, когато той толкова се измъчи, докато закрепи елхата на стойката. Обещах му, че преди Бъдни вечер ще купя нова стойка. И отново си помислих колко уморен изглежда, но не направих нищо.“

Три дни след това той припадна.

— Не натиснахте ли бутона за петия етаж? — попита я някой.

Катрин трепна.

— А, да, благодаря ви. — Излезе и за миг постоя неподвижна, за да събере мислите си. После откри на стената стрелка, сочеща към стаи 515–530.

Когато приближи до бюрото на сестрите, видя зад него Спенс Кроули. Устата и пресъхна. Веднага след операцията същата сутрин той я беше уверил, че всичко е минало гладко и че следобед асистентът му щял да наглежда Том. „Тогава защо Спенс е тук? — уплаши се тя. — Дали не се е случило нещо?“

Той я забеляза и се усмихна. „О, Господи, нямаше да се усмихва, ако Том е…“ Поредната мисъл, която не можеше да довърши.

Той бързо заобиколи бюрото.

— Катрин, само да можеше да се видиш! Том е добре. Много е изтощен, разбира се, но резултатите са добри.

Тя го погледна. Искаше й се да вярва в думите му, искаше й се да вярва в искреността, която виждаше в кафявите очи зад очилата.

Лекарят я хвана за ръка и я въведе в кабинката зад бюрото.

— Не искам да ти давам прекалени надежди, но трябва да разбереш, че има голяма вероятност Том да победи болестта. Много голяма вероятност. Имам пациенти с левкемия, които спокойно доживяха до старини. Съществуват различни лекарства за контролиране на болестта. Онова, което смятам да използвам, е интерферон. При някои от пациентите ми свърши истински чудеса. Отначало всеки ден ще трябва да му се правят инжекции, но след като определим необходимата доза, сам ще си ги слага. Когато окончателно се възстанови от операцията, ще може да се върне на работа и ти се кълна, че това ще се случи. — После тихо добави: — Но има проблем. — Той мрачно я погледна. — Разбрах, че когато следобед си видяла Том в интензивното отделение, много си се разстроила.

— Да. — Тя се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Толкова се бе страхувала и сега фактът, че съпругът й се чувства добре след операцията, я изпълваше с такова облекчение, че не можеше да се овладее.

— Катрин, Том току-що ме помоли да бъда откровен с него. Мисли си, че състоянието му е безнадеждно и че съм ти го казал. Започва да не ми вярва. Чуди се дали не крия нещо от него, дали положението не е по-тежко, отколкото му казвам. Е, Катрин, това просто не е така и твоята работа е да го убедиш, че очакваш двамата заедно да изживеете старините си. И през ум не трябва да му минава, че му остава съвсем малко време, не само защото ще е вредно за него, а и защото не смятам, че е вярно. За да се възстанови, той трябва да вярва, че ще оздравее, и това до огромна степен зависи от теб.