Мери Кларк: През цялата нощ

Видя, че минават покрай хотел „Плаза“. Единайсет години преди това, на двайсет и третия й рожден ден, бяха направили сватбеното си тържество в „Плаза“. „Нормално е булките да са нервни — каза си Катрин. — А аз не бях. Направо летях от щастие.“

Десет дни по-късно скромно посрещнаха Коледа в Омаха, където бяха назначили Том в престижната педиатрична клиника в местната болница. „Купихме си онази невероятна изкуствена елха от разпродажбата“ — помисли си тя. Спомни си как Том вдигна дръвчето и каза:

— Внимание, уважаеми клиенти…

Тази година елхата, която толкова грижливо бяха избрали, все още беше в гаража със завързани клони. Двамата с Том решиха да дойдат в Ню Йорк, за да го оперира най-добрият му приятел Спенс Кроули. Той бе прочут хирург в „Слоун-Кетъринг“.

Катрин премигна при мисълта колко уплашена е изглеждала, когато най-после й позволиха да го види.

Таксито спря до тротоара.

— Тука става ли, госпожо?

— Да — отвърна тя, като се опитваше гласът й да звучи бодро. — Преди пет години двамата с татко ви доведохме тук на Бъдни вечер. Брайън, зная, че беше много малък, но ти, Майкъл, трябва да си спомняш.

— Да — лаконично отвърна синът й, докато отваряше вратата. Той проследи с поглед Катрин, която извади петдоларова банкнота от пачката в портфейла си. — Защо носиш толкова пари, мамо?

— Когато вчера баща ви постъпи в болницата, ме накараха да взема почти всичко от портфейла му. Трябваше да оставя парите, когато се върнахме у баба ви, но забравих.

Тя последва Майкъл на тротоара и помогна на Брайън да слезе от таксито. Бяха пред „Сакс“ близо до ъгъла на Четирийсет и девета улица и Пето Авеню. Стройни редици от зрители търпеливо чакаха да разгледат коледната витрина. Катрин поведе синовете си към края на опашката.

— Хайде да видим витрините, после ще пресечем улицата и ще отидем при елхата.

Брайън тежко въздъхна. Каква Коледа само! Мразеше да стои на опашка — за каквото и да е. Беше си измислил игра и винаги когато искаше по-бързо да убие времето, играеше на нея. Представяше си, че вече е там, където иска да бъде. Тази вечер това бе болничната стая на баща му. Нямаше търпение да го види и да му даде подаръка — баба му беше казала, че това ще го накара да се почувства по-добре.

Когато най-после дойде техният ред да се приближат до витрините, Брайън мина покрай тях почти без да обръща внимание на сцените с въртящите се снежинки, куклите, елфите и животните, които танцуваха и пееха.

Докато вървяха към ъгъла, за да пресекат булеварда, момчето видя, че някакъв човек с цигулка се готви да засвири и около него се събира тълпа. Внезапно се разнесе мелодията на „Тиха нощ“ и хората започнаха да пеят.

Катрин се обърна и каза на синовете си:

— Почакайте, хайде да послушаме малко.

Брайън долови напрежението в гласа й и разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Почти не беше виждал в очите на майка си сълзи до онази сутрин предишната седмица, когато някой й телефонира от болницата и й съобщи, че баща му е тежко болен.

Минаваше пет часът. Кали бавно се разхождаше по Пето Авеню сред тълпите от хора, понесли пакети с подаръци. Имаше време, когато можеше да сподели възбудата им, но днес се чувстваше ужасно уморена. Имаше толкова работа. През коледните празници хората искаха да са си у дома, затова повечето от пациентите в болницата или бяха потиснати, или раздразнителни. Мрачните им лица й напомняха за собствената й угнетеност през последните две коледи, които беше прекарала в Бедфордския женски затвор.

Мина покрай катедралата „Сейнт Патрик“ и се поколеба само за миг, когато си спомни как баба й я водеше заедно с брат й Джими да видят яслите. Но това бе преди двайсет години — тогава тя беше на десет, а брат й — на шест. Искаше й се пак да върне онова време и да не допусне да се случи лошото, да попречи на Джими да се превърне в онова, което бе сега.

Дори самата мисъл за него я изпълни със страх. „Мили Боже, нека да ме остави на мира“ — помоли се. Рано сутринта някой гневно бе заудрял по вратата й и заедно с вкопчената в нея Джиджи Кали трябваше да отвори, за да открие детектив Шор и още един полицай, който се представи като детектив Леви, застанали в мръсния коридор на блока й на Източна десета улица и Авеню Би.

— Пак ли помагаш на брат си, Кали? — Шор плъзна поглед към стаята зад гърба й, за да потърси следи от неговото присъствие.

Въпросът й подсказа, че Джими е успял да избяга от затвора на Райкър Айлънд.