Мери Кларк - През цялата нощ

— Обвинен е в опит за убийство на пазач — горчиво й каза детективът. — Състоянието на човека е критично. Брат ти е стрелял по него и му е взел униформата. Ако и този път му помогнеш да се измъкне, ще прекараш в затвора много повече от петнайсет месеца. Повторно укривателство при опит за убийство — или убийство — на представител на закона. Присъдата ти ще е тежка, Кали.

— Никога няма да си простя, че миналия път дадох на Джими пари — тихо отвърна тя.

— Естествено. И ключовете от колата си — напомни й полицаят. — Предупреждавам те, Кали. Не му помагай и този път.

— Няма. Можете да сте сигурни. А преди не знаех какво е направил. — Забеляза, че погледът му отново се плъзва покрай нея. — Хайде — разплака се тя. — Проверете. Няма го тук. А ако искате, можете да сложите подслушвател на телефона ми. Държа да чуете как казвам на Джими да се предаде. Защото ще му кажа само това.

„Но Джими сигурно няма да ме открие“ — мислеше си тя, докато си пробиваше път сред тълпата от купувачи и зяпачи. Не и този път. След като излежа присъдата си, тя взе Джиджи от семейството, което се грижеше за нея. Социалната работничка й намери малкия апартамент на Източна десета улица и я настани на работа като санитарка в болницата „Сейнт Люк-Рузвелт“.

Това щеше да е първата й Коледа с Джиджи от две години насам! Само да можеше да си позволи няколко прилични подаръка за детето, помисли си. Четиригодишните момиченца трябваше да имат нови детски колички за куклите си, а не като онази очукана бракма от магазин за използвани стоки, която се беше принудила да й вземе. Покривалцето и възглавничката, които й купи, нямаше да скрият следите на времето. Но навярно щеше да открие човека, който предишната седмица продаваше кукли на улицата.

Струваха само осем долара и тя си спомняше, че една от тях дори приличаше на Джиджи.

Точно тогава нямаше достатъчно пари, но мъжът й бе казал, че на Бъдни вечер ще е на Пето Авеню между Петдесет и седма и Четирийсет и седма улица, така че трябваше да го намери. „О, Господи — помоли се Кали, — нека арестуват Джими, преди да нарани някой друг. В него има нещо ненормално. Винаги си е бил такъв.“

Група хора пред нея пееха „Тиха нощ“. Когато се приближи обаче, разбра, че всъщност не са певци, а просто тълпа, събрала се около уличен цигулар, който свиреше коледни мелодии.

— „… младенец златокъдър и свят…“

Брайън не пееше, въпреки че „Тиха нощ“ му беше любима песен и че у дома в Омаха участваше в детския църковен хор. Искаше му се сега да е там, а не в Ню Йорк, да украсяват елхата в дневната и всичко да е както преди.

Ню Йорк му харесваше и винаги с нетърпение очакваше летните гостувания при баба си. Прекарваха си чудесно. Но не и сега. Не и на Бъдни вечер, когато баща му лежеше в болницата, майка му бе толкова тъжна и брат му се опитваше да го командва, макар че беше само с три години по-голям.

Брайън пъхна ръце в джобовете на якето си. Замръзваше, въпреки че носеше ръкавици. Той нетърпеливо погледна към огромната елха от отсрещната страна на пързалката. Знаеше, че след малко майка му ще каже: „Добре. Хайде сега да видим елхата.“

Беше невероятно висока, всички лампички ярко грееха и на върха й имаше огромна звезда. Но в този момент той не мислеше за това, нито за витрините, които току-що бяха видели. Не искаше да слуша и цигуларя и не му се стоеше тук.

Губеха си времето. Нямаше търпение да отиде в болницата и да види как мама дава на татко големия медальон на Сейнт Кристофър, спасил живота на дядо му, когато бил войник по време на Втората световна война. Дядо му винаги го носел и дори имаше вдлъбнатина от куршум.

Баба му беше помолила майка му да го даде на баща му и макар че едва не се бе засмяла, майка му отвърна:

— О, майко, Кристофър е митологична личност. Вече не се смята за светец и е помагал само на онези, които са продавали медальоните.

— Катрин — отвърна баба му, — баща ти вярва, че му е помогнал в ужасните битки, и единствено това е от значение. Аз също вярвам. Моля те, дай го на Том и имай вяра.

Брайън не разбираше майка си. Щом баба му вярваше, че баща му ще оздравее с помощта на медальона, тя трябваше да му го даде. Момчето бе убедено, че баба му е права.

— „… спи в райски покой.“ — Цигулката замлъкна и жената, която даваше тона, протегна напред кошничка. Хората започнаха да хвърлят в нея монети и банкноти.

Майка му извади портфейла от раничката си и подаде на децата две еднодоларови банкноти.

— Ето, Майкъл, Брайън. Сложете ги в кошничката.