Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Взе дневника и не спомена за находката си пред никого. През годините го четеше почти всеки ден и той се превърна в неразделна част от собственото му съзнание. Постепенно откри, че се слива с автора – изпитва същото превъзходство над жертвите му, усмихва се при разиграването на роли, когато онзи е симулирал скръб пред другите опечалени.

В началото само се удивляваше на това усещане, но по-късно то се превърна в натрапчива идея – потребност да изживее лично описаното в дневника. Вече не го задоволяваше само да се вживява в деянията на друг.

Преди четири години и половина отне първия живот.

Съдбата предопредели двадесет и една годишната Марта да присъства на ежегодното тържество, организирано от баба ѝ и дядо ѝ по случай края на лятото. Семейство Лорънс бяха от изтъкнатите и отдавна установили се в Спринг Лейк родове. Отиде на събирането и там се запознаха. На следващия ден, 7 септември, тя излезе да потича по крайбрежната алея. Повече не се върна вкъщи.

Сега, четири години по-късно, продължаваха да разследват изчезването ѝ. На неотдавнашното тържество прокурорът на окръг Монмаут за пореден път обеща, че няма да пожали сили и ще разбере какво се е случило с Марта Лорънс. Като чу празните обещания, той едва сподави смеха си.

Когато на някоя тържествена вечеря инцидентно подхващаха сериозни обсъждания за съдбата на Марта, с наслада вземаше участие в тях.

"В състояние съм да ви разкажа всичко, до най-малката подробност – мислеше си той, – както мога да ви осветля и за Карла Харпър." Преди две години се разхождаше край хотел "Уорън" и я забеляза да слиза по стълбите. Подобно на Маделин, описана в дневника, носеше бяла рокля, макар нейната – съвсем оскъдна и без ръкави – да прилепваше така плътно, че подчертаваше всеки сантиметър от стройното ѝ младо тяло. Започна да я следи.

Три дни по-късно тя изчезна. Всички предположиха, че някой е нападнал Карла при пътуването ѝ до вкъщи, във Филаделфия. Дори прокурорът, така твърдо решен да разгадае мистерията с изчезването на Марта, не подозираше, че Карла така и не е напуснала Спринг Лейк.

Като се наслаждаваше, че е единствен владетел на тази тайна, с леко сърце се присъедини към разхождащите се в късния следобед по крайбрежната алея и размени любезности със срещнатите по пътя приятели, като сподели общото мнение, че зимата се готви да им изиграе още една лоша шега, преди да си отиде.

Още докато бъбреше с тях, почувства как у него се заражда потребност – потребността да допълни триото от жертви към днешна дата. Наближаваше последната годишнина, а тепърва му предстоеше да набележи жертвата.

Из града се говореше, че Емили Греъм, купила къщата на семейство Шапли – както продължаваха да я наричат, – е потомка на първите собственици.

Прегледа страницата ѝ в Интернет. Тридесет и две годишна, разведена, адвокат на защитата при наказателни дела. Сдобила се с пари благодарение на подарените акции от признателен, но неопитен собственик на компания за компютърен софтуер, когото тя умело защитила пред съда. Пуснала акциите на пазара, продала ги и натрупала истинско състояние.

Научи и друго: преди време Греъм бе постигнала оправдателна присъда за предполагаем убиец, след което синът на жертвата започнал да я преследва. Пред полицията синът неизменно настоявал, че е невинен; в момента обаче се намираше в психиатрична болница. Интересно.

Но имаше нещо още по-интересно – Емили удивително приличаше на далечната си пралеля Маделин Шапли, чиято снимка той бе виждал. Същите големи кафяви очи с дълги, гъсти мигли; същите кестеняви коси; същите прекрасни устни; същото високо, стройно тяло.

Намираха се, разбира се, и разлики. Маделин е била невинна, доверчива, неопитна романтичка. Емили Греъм очевидно бе богата с житейски опит, умна жена. Щеше да представлява по-голямо предизвикателство от останалите, но това правеше нещата само по-вълнуващи. Дали пък тя не бе предопределена да завърши специалното му трио?

От подобна перспектива чак тръпки го побиха от удоволствие.

Емили премина с въздишка на облекчение край знака, известяващ навлизането в територията на Спринг Лейк.

– Успях! – обяви тя на глас. – Ура!

Шофира от Олбани до тук близо осем часа. При тръгването ѝ се очакваха "превалявания от сняг", но по-късно се превърнаха почти в снежна буря, която поутихна едва на излизане от окръг Рокланд. Блъсналите се тук-там по нюйоркската магистрала коли ѝ напомниха за любимите от детството ѝ картингови колички.