Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Братята ми ме наричат Изтърсачето – усмихна се тя. – Единият е дванадесет години по-голям от мен, другият – десет. Баба ми по майчина линия живее в Олбани. Завърших колежа "Скидмор" в Саратога Спрингс – на един хвърлей място – и прекарвах доста от свободното си време при нея. Нейната баба е по-малката сестра на изчезналата през 1891 г. Маделин; била е само на деветнадесет години. – Уил Стафорд забеляза сянката, пробягнала по лицето на Емили. Тя въздъхна и продължи: – Е, това е станало много отдавна, нали?

– Много отдавна – съгласи се той. – Май не спомена колко време възнамеряваш да прекарваш тук. Веднага ли ще се нанесеш, или ще използваш къщата само за уикенди?

Емили се усмихна.

– О, ще се нанеса, щом подпишем окончателния договор тази сутрин. Повечето от основните неща са налице, включително тенджерите, тиганите и спалното бельо. Камионът на фирмата по преместването от Олбани трябва да пристигне утре със сравнително малко багаж, който докарвам.

– Все още ли имаш къща в Олбани?

– Вчера беше последният ми ден там. Но още подреждам апартамента си в Манхатън, така че ще снова между апартамента и тази къща до 31 май. Тогава постъпвам на нова служба. После ще идвам тук само през уикендите и отпуските.

– В града проявяват голямо любопитство към теб, наясно си, нали? – плахо я предупреди Уил. – Просто искам да знаеш, че информацията за роднинската ти връзка със семейство Шапли не е изтекла от мен.

Сервитьорката донесе закуската. Без да я изчаква да се отдалечи, Емили уточни:

– Уил, аз не го пазя в тайна. Споменах го и пред семейство Киернан, и пред Джоун Скоти, брокерката по недвижими имоти. От нея научих, че тук има хора, чиито предци са живели в Спринг Лейк, когато е изчезнала далечната ми пралеля. Интересът ми към всичко, което някой от тях е чувал за нея, е голям. И главно – как така привидно е изчезнала от лицето на земята? Освен това вече е известно, че съм разведена и ще работя в Ню Йорк. Нямам срамни тайни.

Той изглеждаше развеселен.

– Някак не си те представям като човек със срамни тайни.

Емили се надяваше усмивката ѝ да не изглежда пресилена. Възнамеряваше обаче да запази за себе си факта, че през изминалата година прекара значително време в съда, което нямаше нищо общо с практикуването на правния занаят, помисли си тя. Беше ответна страна по делото, заведено от бившия ѝ съпруг. Той претендираше за половината сума, спечелена от нея на борсата, а се яви и като свидетел срещу преследвача.

– Колкото до мен – продължи Стафорд, – не си ме питала, но все пак ще ти кажа. Роден съм и съм израснал на около час път оттук, в Принстън. Баща ми беше сред шефовете и председател на бода на директорите на "Лайънел фармацевтикс" в Манхатън. Разделиха се с майка ми, когато бях на шестнадесет, и понеже баща ми доста пътуваше, се пренесох в Денвър при нея. Завърших гимназия и колеж там. – Изяде и последната наденичка. – Всяка сутрин си повтарям, че ще закусвам плодове и овесени ядки, но поне три пъти в седмицата попадам в плен на холестерола. Ти очевидно имаш по-голяма воля от мен.

– Не съм сигурна. Вече реших следващия път тук да закуся точно това, което току-що изяде.

– Щях да ти предложа, ако знаех. От мама се научих да споделям. – Погледна часовника и направи знак да донесат сметката. – Не те припирам, Емили, но е девет и половина. Не съм се сблъсквал с по-трудни продавачи от семейство Киернан. Нека не ги караме да чакат; току-виж, променили решението си за къщата. – И някак без връзка добави: – За да приключа с не особено забележителния си живот – ожених се веднага след като завърших право. За по-малко от година и двамата осъзнахме допуснатата грешка.

– Имал си късмет – отбеляза Емили. – Моят живот щеше да бъде къде-къде по-лек, ако бях проявила подобна интелигентност.

– Преместих се отново на Източното крайбрежие и попаднах в правния отдел на "Канън и Родее" – вероятно си чувала: голяма фирма за недвижими имоти със седалище в Манхатън. Страшно добра служба, но и работата беше много. Щеше ми се да имам убежище за уикендите. Започнах да се оглеждам тук. Купих стара къща; трябваше сериозно да се ремонтира. Но аз обожавам да майсторя разни неща.

– Защо точно Спринг Лейк?

– Някога, когато бях дете, всяко лято идвахме в хотел "Ксекс и Съсекс" за по две седмици. Щастливи времена бяха.

Сви рамене. Сервитьорката остави сметката на масата. Уил я погледна и извади портфейла си. – А преди дванадесет години си дадох сметка, че ми допада да живея тук, пък и работата в Ню Йорк вече ми поомръзна. Открих офис тук. Наоколо се въртят доста сделки с недвижими имоти. И като стана дума – хайде да вървим да приключим със семейство Киернан.