Мери Кларк - Дневникът на един убиец

На сравнително разчистен участък увеличи скоростта, но стана свидетел на страховито поднасяне на кола. За един ужасен момент автомобилът сякаш щеше да се блъсне челно в идваща насреща лимузина. Не се стигна до удар само защото злощастният шофьор все пак успя някак си да овладее волана и в последния момент сви леко надясно.

Докато намаляваше, си помисли: "Малко ми напомня за моя живот през последните две-три години – все в бързата писта, и от време на време на път да катастрофирам. Трябвала ми е промяна на посоката и темпото."

Както каза баба ѝ: "Емили, приеми онова предложение за работа в Ню Йорк. Ще се чувствам много по-спокойна за теб, ако живееш само на няколкостотин километра. Множко ми идват и неприятен бивш съпруг, и вманиачен преследвач." А после, вярна на себе си, баба ѝ продължи: "Въобще не биваше да се омъжваш за Гари Уайт. Фактът, че цели три години след развода ви има нахалството да те съди само защото сега разполагаш с пари, говори красноречиво колко права съм била по отношение на всичко, което си мислех за него."

При спомена за думите на баба си Емили неволно се усмихна. Вече караше бавно по притъмнелите улици. Погледна към таблото – според уреда там температурата леко прехвърляше нулата. Улиците лъщяха мокри – тук бурята бе донесла само дъжд – и предното стъкло започваше да се запотява. Люлеенето на клоните подсказваше, че вятърът откъм океана приижда на талази.

Ала къщите – повечето възстановени викториански постройки – изглеждаха стабилни и спокойни. От утре ще бъде официален собственик на дом тук, помисли си Емили. 21 март. Настъпването на пролетта. Денят и нощта са еднакво дълги. Светът е в равновесие.

Успокояваща мисъл. Напоследък преживя достатъчно тревоги. Искаше, а и се нуждаеше от период на пълен покой. Извади страхотен късмет, но се явиха и страховити проблеми, които се блъскаха един в друг като метеори. Но както се казва – и най-силната буря стихва. Ей Богу! Тя е живото доказателство за това.

Хрумна ѝ да мине край къщата, но се отказа. Все още имаше нещо нереално във факта, че само след броени часове ще бъде нейна. Още преди да я види за първи път преди три месеца, си я представяше съвсем живо, с детска фантазия – наполовина истинска, наполовина приказна. После влезе вътре за първи път и изпита усещането за завръщане у дома. Брокерката по недвижимите имоти спомена, че продължавали да я наричат къщата на семейство Шапли.

Стига шофиране засега, реши тя. Денят се оказа прекалено дълъг. Камионът на фирмата за пренасяне на багаж "Конкорд" в Олбани трябваше да пристигне в осем. Повечето от мебелите, които пожела да задържи, се намираха вече в новия ѝ апартамент в Манхатън, но баба ѝ даде някои великолепни антични предмети, така че остана още доста за пренасяне.

– Ще бъдем навреме, гарантираме – увери я разпалено човек от фирмата. – Разчитайте на мен.

Независимо от обещанието камионът се появи едва по обяд; тя пое за Спринг Лейк много по-късно, отколкото се надяваше и ето – сега наближаваше десет и половина.

Реши да отседне в странноприемницата "Кандълайт". Горещ душ, помисли си тя с копнеж, новините в единадесет и си ляга.

При първата ѝ поява в Спринг Лейк – тогава импулсивно внесе депозит за къщата – отседна в странноприемницата за няколко дни. Искаше да е съвсем сигурна, че е взела правилно решение. На часа си допаднаха със седемдесетгодишната собственичка Кари Робъртс. Пътувайки насам днес, ѝ звънна, за да я предупреди за закъснението, но Кари я увери, че това не представлява никакъв проблем.

Надясно по авеню "Оушън" и още четири преки. След минути Емили въздъхна облекчено, изключи двигателя и посегна към задната седалка за малкия куфар – нищо друго нямаше да ѝ е нужно за през нощта.

Кари я посрещна сърдечно, но делово:

– Изглеждаш изтощена, Емили. Леглото ти е готово. Разбрах, че си вечеряла по пътя, затова на нощното шкафче оставих само термос с горещо какао и няколко бисквити. Ще се видим сутринта.

Горещ душ. Нощницата и любимата ѝ стара роба. Докато пиеше какаото, Емили изгледа новините; усети как сковаността от дългото шофиране започва да напуска мускулите ѝ.

Изключи телевизора; в този момент иззвъня клетъчният ѝ телефон. Досети се кой е и отговори.

– Здрасти, Емили.

Усмихна се, когато чу разтревожения глас на Ерик Бейли – притеснителния гений, истинската причина да е сега в Спринг Лейк.

Докато го уверяваше, че е пътувала безопасно и сравнително леко, се сети как се видяха за първи път. Той тъкмо се нанасяше в миниатюрния офис до нейния. Оказаха се връстници – празнуваха рождените си дни само със седмица разлика. Бързо се сприятелиха и тя долови, че под плахата му външност на изгубено момченце Ерик е надарен с огромна интелигентност.