Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Нютън е, сър.

Осбърн я държеше така, че и Томи да чува съобщението на завеждащия съдебна медицина.

– Страхотен случай ти се отваря, Елиът. Намерили са останки на двама души, заровени тук. Като съдя по вида им, единият е престоял в земята доста по-дълго от другия.

Емили позвъни на 911 – полицията – и изтича навън. Сега стоеше на ръба на зиналата дупка и гледаше нещо, което несъмнено представляваше човешки скелет.

Като адвокат по наказателни дела беше виждала десетки снимки на трупове. Лицата на много от тях бяха застинали в ужас. При други бе забелязвала молба в широко отворените им очи. Ала нищо не я бе разтърсвало така, както видът на тази жертва.

Дебелият прозрачен найлон, обвиващ тялото, бе разкъсан тук-там и макар плътта да се бе разложила, крепеше костите да останат неразпръснати. За миг си помисли, че са попаднали на останките на пралеля ѝ.

После отхвърли хрумването – през 1891, когато Маделин Шапли е изчезнала, найлонът още не е бил изобретен. Така че нямаше начин да е тя.

По алеята с бясна скорост се появи първата полицейска кола. Още при воя на сирената Емили се прибра. Очакваше от полицията да поискат да говорят с нея. Трябваше ѝ време ди си събере мислите.

"Да си събера мислите" – така се изразяваше баба ѝ.

Торбите с продуктите стояха върху кухненския плот, както ги стовари, преди да хукне към телефона. С прецизни днижения като на робот напълни чайника, постави го на печкнта, включи газта, разпредели продуктите, някои прибра в хладилника и след кратко колебание започна да отваря и затваря вратите на шкафчетата.

– Кое къде да се сложи? – запита се на глас притеснено тя и в следващия миг съобрази, че този изблик на детинска раздразнителност е резултат на шок.

Чайникът засвири. Чаша чай – това определено щеше да избистри главата ѝ.

Големият кухненски прозорец гледаше към терена зад къщата. С чашата чай в ръка Емили застана до него и видя как тихо и професионално ограждат района около изкопа.

Пристигнаха полицейските фотографи и започнаха да снимат. Мъжът, който се спусна в дупката, където лежеше скелетът, явно беше от съдебна медицина.

Предстояха процедури, познати ѝ в детайли: ще отнесат останките в моргата за изследвания; ще определят пола на жертвата и приблизителните физически данни – височина, тегло и възраст, – за да съставят портрет; ще съпоставят зъболекарските досиета и проби от ДНК с наличната информация за изчезнали хора. И някое злощастно семейство ще излезе от агонията на несигурност, а заедно с това ще се раздели и с плахата надежда, че съществува възможност любимият близък да се върне.

На входната врата се звънна.

Томи Дъгън стоеше със сериозно изражение до Елиът Осбърн на верандата и чакаше да им отворят. След получената шепнешком информация от шефа на съдебна медицина двамата мъже бяха наясно, че издирването на Марта Лорънс е приключило. Според Нютън скелетът, обвит в найлон, е принадлежал на млад човек и, доколкото се вижда, е имал идеални зъби. Не пожела да гадае какви са другите човешки кости, разхвърляни около скелета; настоя да бъдат изследвани в моргата.

Томи хвърли поглед през рамо.

– Започват да се събират хора. Няма начин Лорънсови да не чуят за случката.

– Доктор О'Брайън обеща да направи незабавно аутопсия – обади се Осбърн суховато. – Несъмнено всички в Спринг Лейк ще приемат, че това са останките на Марта Лорънс.

Вратата се отвори – и двамата мъже вече бяха извадили служебните си карти.

– Аз съм Емили Греъм. Моля, заповядайте – покани ги тя.

Очакваше това посещение да е чиста формалност.

– Разбрах, че сте приключили сделката около покупката на къщата едва днес сутринта, госпожице Греъм – подхвана Осбърн.

Познаваше държавните служители от типа на Елиът Осбърн. Безупречно облечени, възпитани, интелигентни, те имаха и подход към хората. Но обикновено оставяха подчинените си да се справят с неприятните факти от действителността. Знаеше, че по-късно той и детектив Дъгън ще съпоставят впечатленията си. Разбра още нещо – че детектив Дъгън не просто е сериозен; той я изучава внимателно.

Стояха в антрето – единствената мебел тук бе старомоден малък диван. Още когато го видя за първи път, Емили поиска да го купи. Така всъщност подхванаха и темата за някои от другите мебели. Терез Киернан, тогавашната собственичка, бе погледнала диванчето с бегла усмивка.

– Страшно го харесвам, но, повярвайте ми, то е само за атмосфера. Толкова е ниско, че човек не е в състояние да се пребори със земното притегляне, за да стане от него.