Мери Кларк - Дневникът на един убиец

Томи се загледа в снимката на Марта – беше направена на пешеходната алея в Спринг Лейк. Красиво двадесет и една годишно момиче по тениска и къси панталони; дълги руси коси галят раменете, а слънчевата усмивка издава увереност. Когато са я снимали, е изглеждало, че ѝ предстоят поне петдесет-шестдесет години живот. Всъщност е имала на разположение само още четиридесет и осем часа.

Томи поклати глава и затвори папката. Нито за миг не го бе напускало убеждението, че като продължи да навестява хората в Спринг Лейк, непременно ще попадне на съществен факт или на някаква пренебрегвана информация, което ще го отведе до истината. Затова съседите на семейство Лорънс, а и всички, срещали се с Марта през последните часове от живота ѝ, го познаваха.

Във фирмата, обслужвала тържеството у семейство Лорънс вечерта преди изчезването на Марта, работеха дългогодишни служители. Въпреки многократните разговори с тях още не бе попаднал на полезна информация.

Повечето гости на тържеството бяха постоянни местни жители или "временни" обитатели – държаха къщите си отворени целогодишно и редовно отскачаха през уикендите. Томи неизменно носеше в портфейла си списък с имената им. Ни най-малко не се затрудняваше да отскочи с колата до Спринг Лейк и да побъбри с някой от тях.

Марта бе изчезнала по време на сутрешния си крос. Неколцина редовни сутрешни бегачи потвърдиха, че са я видел и близо до Северния павилион. Разследваха обстойно всеки от тях и ги намериха за невинни.

Томи Дъгън въздъхна и прибра папката в най-горното чекмедже. Не му се вярваше случайно преминаващ с кола през Спринг Лейк да е отвлякъл Марта. Според него тя е познавала нападателя и му е имала доверие.

"А освен това се занимавам със случая през свободното си нреме" – помисли си той кисело, взрян в плика с обяда, приготвен от съпругата му.

Лекарят го бе посъветвал да отслабне десетина килограма. Разгъна сандвича с риба тон върху пълнозърнест хляб – Сюзи твърдо възнамерява да стопи килограмите му, като го умори от глад.

После се усмихна и неохотно призна, че именно диетата му разваля настроението. Мечтаеше си за голям сандвич от шунка, сирене и ръжен хляб, с картофена салата за гарнитура. И кисела краставичка в добавка.

Докато отхапваше от сандвича с риба тон, не спираше да мисли по въпроса: току-що Осбърн му бе подхвърлил – за кой ли път – колко много се престаравал със случая "Лорънс." Ала от семейството на Марта не споделяха това мнение.

Бабата на Марта – привлекателна, елегантна осемдесетгодишна жена – изглеждаше далеч по-щастлива, отколкото той очакваше, когато се отби при нея миналата седмица. Именно тогава му съобщи радостната новина: сестрата на Марта – Кристин – току-що родила.

– Джордж и Аманда са така развълнувани – добави тя. – За пръв път от четири години и половина ги виждам искрено усмихнати. Дано внучето им помогне да преодолеят загубата на Марта.

Джордж и Аманда бяха родителите на Марта.

Госпожа Лорънс продължи:

– Томи, по някакъв начин всички приемаме, че Марта я няма. Но тя никога не би изчезнала доброволно. Затова ни преследва ужасната мисъл, че я е отвлякъл някой с психическо отклонение и я държи като затворничка. Наистина ще ни е по-леко, ако със сигурност знаехме, че я няма.

Че я няма – всъщност означаваше да е мъртва.

За последен път я бяха видели на пешеходната алея в 6.30 сутринта на 7 септември, преди четири години и половина.

Без особен ентусиазъм Томи довърши сандвича и тогава реши: от 6.00 утре сутринта започва редовно да тича по крайбрежната пешеходна алея на Спринг Лейк.

Така по-бързо ще се отърве от излишните килограми. Ала имаше и нещо друго. Изпитваше една особена тръпка, която не му даваше мира. Така започваше да се чувства, когато работеше интензивно по разследването на някое убийство: колкото и да се стараеше, усещането не го оставяше.

Определено се приближаваше към убиеца.

Телефонът иззвъня. Вдигна го, като отхапваше от ябълката – това беше десертът му. Чу секретарката на Осбърн:

– Томи, веднага слез при колата на шефа.

Елиът Осбърн точно сядаше на задната седалка, когато Томи, леко задъхан, пристигна на паркинга при сектора със запазени места. Осбърн заговори едва като колата потегли, а шофьорът включи сирената.

– Току-що са намерили скелет на авеню "Хейс" в Спринг Лейк. Копаели, за да направят плувен басейн.

Осбърн не успя да продължи: телефонът в полицейската кола иззвъня. Шофьорът отговори и подаде слушалката на прокурора.