Мери Кларк - Дневникът на един убиец

И в следващия миг се сети.

Снощи. В странноприемницата "Кандълайт". Отвори прозореца и известно време преди да спусне щорите, остана загледана навън.

Някой е бил на пешеходната алея. Не, не е възможно, помисли си тя. Беше огледала алеята и не бе забелязала никого.

Но някой е стоял на плажа, направил е снимката, проявил я е и я е пъхнал под вратата през последния час. Когато се качваше горе, нямаше никакъв плик.

Сякаш преследвачът от Олбани я бе последвал и в Спринг Лейк! Не е възможно. Нед Кохлър е в "Грей манър" – психиатричната болница със засилена охрана в Олбани.

Телефонът още не беше включен. Клетъчният ѝ телефон се намираше в спалнята. Стиснала снимката, тя се затича натам. С треперещи пръсти натисна бутоните.

– Местни и национални справки. Какво мога да направя...

– Олбани, Ню Йорк. Номерът на болницата "Грей манър".

За своя изненада откри, че едва шепне.

Само след няколко минути разговаряше с нощния дежурен на отделението, където беше Нед Кохлър.

Представи се.

– Знам ви по име – увери я дежурният. – Той ви е преследвал, нали?

– Да не е пуснат в домашен отпуск?

– Кохлър ли? Съвсем не, госпожице Греъм.

– Има ли някаква вероятност да се е измъкнал?

– Видях го в леглото му, когато правех обхода си преди час.

В съзнанието на Емили съвсем ясно изплува образът на Нед Кохлър: дребен мъж, около четиридесетгодишен, оплешивяващ, с неуверен говор и маниери. В съда плака мълчаливо през целия процес. Тя защитаваше Джоел Лейк, обвинен, че по време на обир е убил майката на Нед в дома ѝ.

Нед Кохлър побесня, когато съдебните заседатели оправдаха Лейк, и се опита да ѝ се нахвърли. Не спираше да крещи мръсотии, спомни си Емили. Била допуснала убиецът да се измъкне безнаказано. Наложи се двама заместник-шерифи да го удържат.

– Как е той? – попита тя.

– Все старата песен пее: бил невинен. – Гласът на дежурния ѝ действаше успокояващо. – Госпожице Греъм, не е необичайно жертви на преследване да си мислят, че някой продължава да ги наблюдава, дори когато преследвачът е под ключ. Няма начин Нед да се измъкне оттук.

Емили изключи телефона и си наложи да погледне по-внимателно снимката – тя стои в средата на прозореца и представлява лесна мишена за всеки, въоръжен с пистолет вместо с фотоапарат.

Трябва да звънне в полицията. Или да се обади на онзи в плажната кабина. Не, не искаше да отваря вратата. Ами ако не е там? Или някой друг се е настанил там?

911...

Не, по-добре да се обади в участъка. Номерът е върху календара в кухнята. Не желае полицейските коли да пристигнат с надути сирени. А и алармата е включена. Никой не може да влезе.

Офицерът, който прие обаждането, мигом изпрати кола. Светлините светеха, но шофьорът не включи сирената.

Полицаят беше млад; едва ли на повече от двадесет и две. Показа му снимката и му разказа за преследвача в Олбани.

– Сигурна ли сте, че не е пуснат на свобода, госпожице Греъм?

– Току-що звъннах там.

– Според мен някое хлапе с изкривено чувство за хумор, което знае за проблема ви, сега си прави грозна шега – опита се да я успокои той. – Имате ли найлонови торбички?

Хвана снимката за крайчето и заедно с плика я пусна в торбичката.

– Ще проверим за отпечатъци от пръсти – обясни той. – Е, аз тръгвам.

Изпрати го до вратата.

– Тази нощ ще държим входната врата под наблюдение, а и ще предупредя колегата отзад да си отваря очите – увери я той. – Всичко ще бъде наред.

Дано , помисли си Емили, докато залостваше вратата.

Настани се в леглото, придърпа завивките и си наложи да изгаси светлината. Доста нашироко отразиха случая по залавянето на Нед Кохлър и затварянето му, припомни си тя. Дали пък сегашният преследвач просто не копира модела?

Но защо ? И какво друго обяснение има? Нед Кохлър е виновен. Разбира се, че е. Гласът на дежурният: "Все старата песен пее – бил невинен."

Така ли е? Значи ли това, че истинският преследвач е още на свобода и е готов да насочи нежеланото си внимание към нея?

Почти се зазоряваше, когато под светлината на успокояващото утринно развиделяване Емили най-после заспа. Събуди се в девет от лая на кучетата, които полицията доведе, за да проверят дали няма и други жертви, заровени в двора ѝ.

Вечерта преди Марта да изчезне Клайтън и Рейчъл Уилкокс бяха сред гостите на семейство Лорънс. Оттогава детектив Томи Дъгън ги посещаваше редовно – както впрочем и всички, присъствали тогава на тържеството.