Мери Кларк - Дневникът на един убиец

– Не намирам това за комплимент, татко.

На 21 март Ник Тод и баща му работиха до късно по предстоящо дело, а после Ник остана да вечеря с родителите си в обширния им апартамент.

В единадесет без десет се накани да си върви, но реши да изгледа с тях новините по Си Би Ес.

– Възможно е да съобщят нещо за делото – подхвърли той. – Говори се, че сме готови да поискаме споразумение.

Новината за Марта Лорънс беше водещата.

– Горкото семейство – въздъхна майка му. – По-добре е да знаят със сигурност, предполагам, но пък да загубиш дете...

Ан Тод млъкна. Когато Ник бе двегодишен, тя роди момиченце; кръстиха го Амелия. Детето живя само един ден.

Следващата седмица щеше да навърши тридесет и шест години, помисли си Ан. Дори като новородена приличаше на нея. В съзнанието си виждаше Амелия жива: млада жена, с тъмни коси и синьо-зелени очи. Сигурна бе, че щеше да обича музиката не по-малко от нея. Щяха да ходят заедно на концерти...

Премигна, за да прогони сълзите, неизменно напиращи в очите ѝ, когато мислеше за мъртвата си дъщеря.

Ник се сети какво терзае подсъзнанието му.

– Емили Греъм не си ли купи къща в Спринг Лейк? – понита той.

Уолтър Тод кимна.

– Продължавам да се питам защо ѝ разреших да изчака до месец май и чак тогава да се яви на работа в кантората – промърмори той троснато. – Щеше да ни е от голяма полза в момента.

– Вероятно, защото след като я видя в Олбани, прецени, че е нещо, за което си заслужава човек да почака – дружелюбно изрази мнението си Ник.

Образът на Емили Греъм се мерна в съзнанието му. Преди да ѝ предложат работа при тях, той и баща му ходиха до Олбани, за да я наблюдават в съда. Тя се представи блестящо спечели оправдателна присъда за клиента си, обвинен в предумишлено убийство.

Прие да обядва с тях. Ник се сети колко словоохотливо я хвалеше обикновено въздържаният му баща.

Двамата си приличат като две капки вода, прецени той: поемат ли някой случай, готови са да убият заради клиента си.

Откакто купи апартамент в Ню Йорк, няколко пъти Емили се отбива да ги види, обзавеждаше кабинета си и опознаваше персонала. Ник си даде сметка, че с нетърпение очаква тя всеки ден да е сред тях.

Стройното му високо тяло сякаш се разгъна, когато се изправи.

– Тръгвам. Утре рано сутринта ще се отбия в гимнастическия салон, а после ме чака дълъг ден.

Майка му го придружи до вратата.

– Защо не носиш шапка? – засуети се тя. – Навън е страшно студено.

Той се наведе и я целуна по бузата.

– Забрави да ми напомниш да нося и шал.

Ан се поколеба, хвърли поглед към всекидневната, където мъжът ѝ продължаваше да гледа новините, сниши глас и помоли:

– Ник, моля те, кажи ми какво не е наред, защото – не отричай – знам, че е така. Да не би да си болен и да не ми казваш?

– Повярвай ми – в отлично здраве съм – увери я той. – Просто се притеснявам за делото "Хънтър".

– Баща ти не се тревожи за него – възрази Ан. – Убеден е, че ще се справите. Но ти приличаш на мен – постоянно се притесняваш.

– Значи сме в еднакво положение: ти се притесняваш за мен, аз се притеснявам за делото.

И двамата се усмихнаха. "Ник прилича по характер на мен – помисли си Ан, – но на външен вид е одрал кожата на Уолтър; когато се е съсредоточил върху нещо, дори челото си сбръчква по същия начин."

– Не се мръщи – смъмри го тя, докато той отваряше вратата.

– Знам, ще ми станат бръчки.

– И не се притеснявай за делото. Знаеш, че ще спечелите, В асансьора на слизане от тридесет и шестия етаж Ник си помисли: "Точно в това е проблемът, мамо. Ние ще спечелим благодарение на техническо недоглеждане и негодникът ще остане на свобода." Клиентът им бе юрист, бръкнал в спестовните сметки на доверилите му се наследници, а мнозина от тях отчаяно се нуждаеха от завещаните им пари.

Реши да повърви, а после да вземе метрото до апартамента си в Сохо. Но дори свежият нощен въздух не разсея депресията, която започваше да се превръща в неизменна част от състоянието му. Прекоси Таймс скуеър, ала почти не забеляза блесналите светлини наоколо.

Не е необходимо да си лейди Макбет и да убиеш някого, за да изпитваш чувството, че по ръцете ти има кръв, помисли си той.

Откакто започнаха да копаят за плувния басейн, беше наясно с вероятността да попаднат на скелета на Марта. Можеше само да се надява, че безименният пръст е още в найлоновия чувал. Но дори костта да бе изпаднала, щяха да намерят пръстена. Нито един репортаж не пропусна да съобщи, че пресяват на ръка пръстта от всеки сантиметър на изкопа.