Едмондо Амичис: Сърце (Дневникът на един ученик)

От тая заран и новият учител ми харесва.

На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, от време на време някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави; показваха се пътем и го поздравяваха:

— Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.

Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.

Той отвръщаше:

— Добър ден.

И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.

Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:

— Друг път да не правиш така.

Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.

След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:

— Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Миналата година майка ми още беше жива, но умря. Останах сам. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.

В тоя миг влезе в стаята прислужникът да каже, че часът е свършил.

Всички станахме от чиновете си смълчани.

Момчето, което се беше изправило до чина си, се приближи към учителя и му каза с треперещ глас:

— Господин учителю, простете ми.

Учителят го целуна по челото и му каза:

— Прощавам ти, дете мое!

Годината започна с едно нещастие. Тая заран на път за училище аз повтарях пред баща си тия думи на учителя, когато видяхме улицата препълнена с хора, които се притискаха пред вратата на училището.

Баща ми каза веднага:

— Някакво нещастие! Годината започва зле! Влязохме много мъчно. Голямата зала беше претъпкана с родители и деца, които учителите не смогваха да приберат в стаите, и всички бяха извърнати към стаята на директора. Чуваха се думите:

— Клетото момче! Клетият Робети!

В дъното, над главите на хората, които изпълваха стаята, се виждаше шлемчето на общинския стражар и плешивата глава на директора. По-късно влезе в стаята един господин с висока шапка и всички казаха:

— Лекарят.

Баща ми се обърна към един учител:

— Какво се е случило?

— Колелото минало през крака му — отвърна учителят.

— Счупило му крака — каза друг.

Пострадалото момче беше от втори клас. Като идвало в училище по улица „Дора Гроса“, то видяло едно дете от първи клас, което избягало от майка си и паднало сред улицата, на няколко крачки от един омнибус, който идвал към него. Робети се затекъл смело, грабнал детето и го спасил, ала не успял навреме да дръпне крака си и колелото на омнибуса минало през него. Момчето беше син на един капитан от артилерията. Докато разправяха това, една жена се мушка в тълпата и се втурна като луда в залата. Беше майката на Робети, която бяха изпратили да повикат. Друга жена се затече срещу нея и обви с ръце шията й, като хълцаше — беше майката на спасеното дете. Двете жени се спуснаха в стаята и се чу отчаян вик:

— О, Джулио! Дете мое!

В тоя момент пред вратата на училището спря един файтон. След малко от стаята излезе директорът. Той носеше на ръце пострадалото момче, което бе подпряло главата си на рамото му, с бяло като платно лице и със затворени очи. Директорът се спря за миг бледен и повдигна малко с двете си ръце момчето, за да го покаже на хората. Тогава учители и учителки, родители, ученици промълвиха всички едновременно: