Валери Тасо - Дневникът на една нимфоманка

На Давид Триа, моя издател, който ми гласува доверие от самото начало.

На Исабел Писано, без която тази книга нямаше да съществува. Обичам я безусловно.

На Жорди, моя приятел. Знам, че ме чака с химикалка в ръка, за да му подпиша първия екземпляр.

На Со, която прие изолацията ми, без да негодува, и винаги ми е давала цялата си подкрепа.

На Мими, която много пъти ме е изваждала от моя свят, за да ме пренесе в своя.

И накрая на Джовани, който ми даде всичко, без да поиска нищо.

Благодаря на всички от цялото си сърце. 1 1 Всички имена в книгата са измислени, за да бъде защитен личният живот на героите. Всяка прилика с действителни лица е чиста случайност. — Б.а.

Загубих девствеността си на 17 юни 1984 година, в 02:46:50 часа през нощта. Когато си на петнайсет години, такъв момент не може да се забрави.

Случи се по време на една ваканция у бабата на моята приятелка Ема, в едно планинско градче.

Мястото веднага ме грабна. Миришеше на вечност. Харесвах и момчетата, с които излизахме, но само едно привлече вниманието ми: Едуар.

Къщата на бабата имаше прекрасна градина и се намираше на брега на река, която даваше прохлада на лятото. Отсреща имаше поле с трева, висока повече от метър, както е обичайно за местата с много валежи. С Ема прекарвахме цели вечери скрити там. Лежахме на земята, бъбрехме с момчетата и мачкахме тревата с набъбналите си от пубертета тела. Вечер се изкатервахме по оградата на къщата, за да се срещнем отново с момчетата и да флиртуваме.

Никога не споменах на Ема за случилото се. Една вечер Едуар ме заведе у тях. Спомням си, че не усетих нищо, освен огромен срам, че не прокървих, заедно със странното усещане, че съм се напишкала в леглото. Тръгнах под прикритието на шума на тоалетното казанче, за да заглуша стъпките си по стълбите.

Срещнах Едуар отново единайсет години по-късно в Париж, на конференция, която се провеждаше в един хотел. Затворихме се в мъжката тоалетна, опитвайки се да изживеем отново порива, който бяхме почувствали преди повече от десет години. Може би от страх да пораснем, а може би от носталгия. Но вече не беше същото и за втори път шумът на тоалетното казанче извести излизането ми от живота му, този път завинаги.

След първия ми път дойде чувството за вина, което се опитах да забравя, или поне да приглуша, като повтарях опита до навършване на пълнолетието ми. И не защото имах голямо и преждевременно желание, а по-скоро защото исках да експериментирам, от чисто любопитство.

В началото отдадох тези импулси на това, че Майката Природа ме е надарила със специална чувствителност, на която отговарях с тялото си. Това престана, когато се записах в университета в края на осемдесетте.

През тези години бях по-заета със следването си, отколкото с това да мисля за момчета. Исках да стана дипломат. Накрая се наложи да се преориентирам и се дипломирах по мениджмънт и чужди езици, без много усилия.

Семейството ми ми наби в главата добри маниери и поведение и едно твърде традиционно възпитание. И всичко това, пропито от липсата на общуване, която все повече ме караше да крия чувствата си. Момиче от добро семейство като мен не може да съобщи на родителите си, че се е инициирало толкова младо в живота.

През последната година на следването си поднових сексуалните си занимания. Бях забелязала, че притежавам нещо особено, което привлича мъжете. Аз бях чародейка и се заех да търся очарователни мерлиновци във всички кътчета на града, хора с искра, любовници, чиито малки вени прозираха под кожата и винаги им придаваха нещо секси. Мъже, в чиито китки можех да усетя пулса им. Същества, способни да чуят химикалката върху хартията и да се развълнуват от широтата на мастилено петно върху бял лист. Мъжкари, които виждаха като мен частиците, от които се състои въздухът, и можеха да възприемат различните им цветове. Хора, които миризмата на запушената тоалетна в някоя дискотека в четири сутринта кара да си спомнят колко крехко нещо е човешкото същество.

Хора, които ме караха да се чувствам жива.

Знам, че в основата си това търсене беше проява на една ужасна болест: мълчанието, самотата, липсата на общуване. Затова реших да запечатам преживяванията си в дневник — единственият начин да се отпусна и да общувам. Неведнъж го бях опитвала по най-естествения начин, чрез речта. Но се получаваше много недодялано, понеже думите ми винаги излизаха без нужното осъзнаване на онова, което щях да кажа. Нещо крайно неподходящо за дипломат!