Валери Тасо - Дневникът на една нимфоманка

Слагам малко грим, но не прекалено. Не искам да свърша с туш, потекъл по бузите ми при първия физически контакт. Това може да придаде на всяка жена вид на евтина курва, което е отвратително. Блясък на устните, руж на бузите. Полагам нежна бяла линия от вътрешната страна на очите. Толкова стига.

В уговорения час се звъни на вратата и като слизам, виждам един истински привлекателен мъж. Странно е, защото не го помня такъв. Носи морскосиня вратовръзка с леки виолетови отблясъци, много фини. Костюмът му е с класическа кройка, също морскосин, а бялата риза му придава щрих на неустоима елегантност. Блясъкът на обувките му ми показва, че ги е почистил точно преди да дойде и тази подробност ме кара да мисля, че явно влага много усърдие във всичко.

Кристиян има усмивка на американски актьор от петдесетте години, с две малки трапчинки в крайчетата на устните. Първия път, когато го видях, усетих голяма чувственост у него. Със сигурност е добър любовник.

Тази вечер обаче не става нищо. Въпреки че няма какво толкова да си кажем, не се осмелявам да осъществя плана си, за да наруша тишината. Никакви чорапи, подадени скришом под масата, никакви намеци от моя страна. Той ме моли да се видим пак и като изключение от собствените ми правила, аз се съгласявам.

Нощта на 29 март 1997 г.

Отидох на гости на Франко, един приятел италианец, и семейството му в тяхната вила. През нощта заспах лесно, между другото и заради чистия въздух, който ме изтощи. Сънувах странен сън, от който най-ясно си спомням промяната на моя имидж. Косата ми беше боядисана в черно, като на японка, беше подстригана малко над раменете и бретонът почти падаше над очите ми. Това беше перука. Бях ужасена да се видя така, защото, изглежда, ми бяха наложили този имидж насила. Но за работата, която ми се предлагаше, беше съвършен. Спомням си, че бях в нещо като манастир с много момичета. През нощта слизахме да работим на първия етаж, който беше просто дом за гейши. Събудих се изпотена и запалих ароматна свещ, за да се отпусна. След като вдъхнах от сладкия аромат, легнах по гръб, с пъхнати под възглавниците ръце. Предприех нещо като пътуване в пространството. Изглеждаше странно, но видях как душата ми излиза от тялото и полита. Изведнъж почувствах, че някой зад мен (мисля, че беше мъж), хваща ръцете ми и ги дърпа назад, за да ме отведе със себе си. Удрях го с юмруци, но позата не ми позволяваше да се движа свободно. Като не успя да ме повлече, той внезапно се издигна и се отпусна върху тялото ми с намерението да се слее с мен. Носеше тъмна туника. Запалих лампата и изпуших една цигара. Имах чувството, че не съм сама в стаята. Беше ме страх.

Моята приятелка Соня ми направи своето неповторимо тълкувание на съня с обяснението, че мъжът с черната туника изобразява всичките ми фобии и отрицателни енергии и щом съм успяла да се освободя от него, това е добро предзнаменование.

— Известява началото на нов етап в живота ти — каза ми тя, горда като ясновидка за един ден.

30 март 1997 г.

Най-сетне отивам във Франция при баба си, моята скъпа Мами. След безкрайните прегръдки и влажни целувки по бузите, отивам да извадя нещата си от куфара в стаята, която грижливо ми е приготвила. Вечеряме спокойно и след това излизам да се поразходя из селото и околностите. Предната вечер валя много и тази нощ въздухът мирише на чисто. Решавам да отида на гробището. За мен това е специално място, особено когато е тъмно и тихо. Имам нужда да размисля. Като стигам, мирисът на земя започва да гъделичка носа ми, сякаш всичките тези трупове са я нахранили с плътта и костите си и така е придобила повече характер и облик. Изведнъж вниманието ми е привлечено от огромен, прекрасен мраморен гроб. Отивам до него и започвам да галя студения мрамор. Усещането е много особено, но на мига ме изпълва с утеха и спокойствие. Хрумва ми, че върхът на тази ситуация би бил да се присмея на смъртта, като приложа самия живот, с други думи, да правя любов още тук, на място.

Пращене на клони или нечии стъпки по опадалите листа внезапно ме изваждат от унеса. Може би въображението ми си прави шега с мен и решавам да не се поддавам. Но различавам светлина. Уплашена съм, но и любопитна, затова тръгвам към светлината, която става все по-голяма, като гигантска луна, паднала от небето. Прилича на фенер. Мисълта, че не съм сама, ме кара да треперя леко и усещам, че ръцете ми се изпотяват, не знам дали от страх, или от възбуда. Неочаквано до мен достигат гласове. Все по-ясно виждам два силуета, двама мъже, които сякаш копаят нещо в гробището.