Христо Пощаков - Една секунда по-рано, една секунда по-късно

Оскар Беньон допиваше чашка „перно“ и разсеяно оглеждаше минувачите. Вечерният Париж излизаше на улицата, търсеше удоволствия и се превръщаше в колоритна тълпа. Мекият полумрак не нарушаваше приятното замайване от напитката, но очите на Оскар непрекъснато се отместваха, неспособни да издържат мимолетен контакт. Сковано от дългогодишна скука и равнодушие, лицето му оставаше безразлично. Това бе станало привично състояние — отдавна беше изгубил интерес към търсене на остри преживявания, конфликти в човешките отношения слабо го интересуваха.

Навлязъл в категорията „стар ерген“, свикнал със самотата, той празнуваше своята петдесетгодишнина. Същата вечер, преди да излезе от дома си, бе надникнал в огледалото и бе разбрал, че оплешивял, с деформирано тяло, изглежда по-възрастен, но неприятната констатация не го беше развълнувала. Успехите не съпътствуваха битието му, бе придобил навика да живее без амбиции.

Пред масичката му мина красива блондинка, която не го удостои с внимание. След нея се появи висок елегантен мъж с посребрени коси. Оскар се вгледа в него и едва не раззина уста от изненада. Несъмнено срещу него се движеше Шарл Готие — един от малцината приятели в юношеството, понастоящем известен физик, чието име често се появяваше по страниците на периодичния печат. Очевидно Шарл го позна. Усмихна се и гласът му се извиси над околните шумове:

— Оскар, каква изненада!

Известният учен прие поканата и седна до съвсем неизвестния чиновник. Двамата още веднъж се спогледаха, после Шарл добави:

— Отдавна не съм те виждал. Как живееш, приятелю?

— Горе-долу нормално — отвърна Оскар неловко. — Колко ли години изминаха?

— Много, само не казвай, че сме стари — разсмя се Шарл. — Разправи нещо за себе си!

— Нищо за отбелязване. Дребен чиновник, останал незадомен. Това е всичко.

— Любопитен съм да науча повече.

Оскар отпи глътка и се замисли.

— Добре — съгласи се той. — Днешният ден дава повод за размисли. Не се смятам за много умен, не съм и от най-глупавите. Често си задавам въпроса защо животът не ми е поднесъл особени радости и стигам до извода, че просто не ми върви. По-точно и нещо като полувървене. Представи си: да те блъсне автомобил и да се отървеш със счупен крак, но жив. После да ограбят апартамента ти и да не намерят най-ценното в него — скъпо златно колие, предавано от поколение на поколение. Да не се издигаш в службата, но да не са те изхвърлили. Има ли нужда от повече примери? Къде е причината? В ограничените ми възможности или просто съм неудачник? Ако се върна назад, може би несполуките тръгнаха от самото начало на житейския ми път. Спомняш ли си завършването на търговския колеж? Мантиите, тържествените речи, връчването на дипломи? Представители на фирми предлагаха работа, всичко изглеждаше розово. Тогава стоях до Мишел — неприятния пъпчив тип, с когото се биехме и треперех от вълнение. Той ме изпревари със секунда, с една секунда по-рано прие работата, предлагана от „Кроазие“, а аз останах с отворени уста, онемял от стеснителност. Няма да повярваш, Шарл, но досега имам чувството, че тази закъсняла секунда предопредели бъдещите ми неприятности. За мене остана работа в дребна фирма с ограничени възможности, за него — перспективен концерн. Но нека пийнем, защо ли те занимавам с глупости?

— Не можеш да си представиш с какъв интерес те слушах!

— Какво толкова? — възрази Оскар. — Посредствена история на възрастен неудачник.

В очите на събеседника му се появи особен блясък.

— Не е така — ентусиазирано повиши тон Шарл, — усещам определена закономерност. Следи разсъжденията ми внимателно: представи си съзнателния живот като верига от хронологично свързани събития, обусловени от дадени причинности. Повечето хора с целенасочените си действия създават причинности за реализиране на благоприятни за тях събития, но ти не влизаш в тази категория. Животът ти сякаш конвергира в подобни временни точки, а липсата на страст за борба ги подрежда в монотонна математическа връзка. Струва ми се, че доста точно си определил началния момент на нейното развитие — закъснялата секунда на взетото решение.

Физикът разхлаби възела на вратовръзката си и продължи разпалено:

— Искам да ти помогна и мисля, че зная как. Ще прекъсна развитието на тази неизгодна верига и ще поставя началото на нова — благоприятна за тебе. Ще ти върна изгубената секунда, да, Оскар, това е възможно!