Рей Бредбъри: Имало едно време една старица

— Не, няма какво да спорим. Решила съм. Бягай с глупавия си кош. Господи, откъде са ти хрумнали тия неща? Разкарай се оттук. Стига си ме тормозил, имам да плета и не ми е до високи мургави господа със смахнати идеи.

Високият мургав млад мъж стоеше мълчаливо, без да помръдне. Леля Тилди побърза да продължи:

— Чу какво казах! Ако ти се говори, действай, а междувременно се надявам да нямаш нищо против да си сипя малко кафе. Ето така. Ако беше малко по-любезен, щях да предложа и на теб, но ти ми изникваш тук висок и силен, без дори да си направиш труда да почукаш на вратата. Сякаш се намираш у дома си.

Леля Тилди се зае с плетката си.

— Ето, заради теб изпуснах бройката! Плета си шал. Зимите напоследък стават страшно мразовити и не бива дама с кости като оризова хартия да седи в старата си паянтова къща, без да има с какво да се стопли.

Високият мургав мъж седна.

— Столът е антика, така че внимавай — предупреди го леля Тилди. — Започни отново. Кажи ми каквото имаш за казване. Ще те изслушам с уважение. Само не повишавай глас и спри да ме гледаш с тия шантави пламъчета в очите. Господи, чак червата ми закуркаха.

Украсеният с цветя часовник от костен порцелан на полицата свърши с отброяването на три. В коридора, събрани около коша, мълчаливо и неподвижни като истукани чакаха четирима мъже.

— А сега за коша — каза леля Тилди. — Дълъг е два метра и, доколкото виждам, не е за пране. И за какво са ти онези четиримата? Едва ли за да носят коша — лек е като перце.

Мургавият млад мъж се бе навел напред в стария стол. Нещо в лицето му намекваше, че скоро кошът ще престане да е чак толкова лек.

— Пфу — изсумтя леля Тилди. — Къде ли съм виждала такъв кош? Май беше само преди две години. Като че ли… о! Сетих се. Когато почина съседката госпожа Дуайър.

Остави отсечено чашата.

— Значи затова си тук? Аз пък си мислех, че се мъчиш да ми продадеш нещо. Чакай само малката ми Емили да се върне от колежа следобед! Писах й миналата седмица. Естествено не й споменах, че не се чувствам съвсем във форма, но все пак й намекнах, че ми се иска да я видя отново, от толкова време не съм я виждала. Живее в Ню Йорк и тъй нататък. Почти като дъщеря ми е, малката Емили. Тя ще се погрижи за теб, младежо. Ще те изхвърли от гостната толкова бързо, че…

Мургавият млад мъж погледна леля Тилди, сякаш бе много уморена.

— Не, не съм ! — отсече тя.

Той се залюля напред-назад в стола, с полузатворени очи, сякаш си почиваше. Сякаш мърмореше, нима и ти не искаш да си починеш? Почивка, почивка, приятна почивка…

— Велики синове на Гошен на Джилбъри Дайк! Изплела съм сто шала, двеста пуловера и шестстотин кърпи с тези пръсти, нищо че са така кокалести! Сега бягай и се върни като свърша, тогава може и да поговорим. — Леля Тилди реши да смени темата. — Нека ти разкажа за Емили, за сладкото ми прекрасно дете.

Кимна замислено. Емили с нейните руси къдрици като косите на царевица и също тъй меки и фини.

— Много добре си спомням деня, в който умря майка й преди двайсет години и я остави в дома ми. Затова съм ядосана на теб и носачите ти. Да се е чуло някога хора да умират за добро? Млади човече, това не ми харесва . Ето, спомням си…

Леля Тилди замълча; споменът бодна за миг сърцето й. Двадесет и пет години назад в миналото гласът на баща й трепна в късния следобед.

— Тилди — прошепна той, — какво смяташ да правиш с живота си? Така се държиш, че мъжете не тичат много след теб. Целуваш и се изпаряваш. Защо не се укротиш, не се омъжиш, не отгледаш деца?

— Татко — сряза го Тилди. — Обичам да се смея, да играя и да пея. Не ставам за семейство. Не мога да намеря мъж с моята философия, татко.

— Що за „философия“ е това?

— Че смъртта е нелепа! Отмъкна мама, когато най-много имахме нужда от нея. Нима наричаш това умно?

Очите на татко й се насълзиха, станаха сиви и неприветливи.

— Винаги имаш право, Тилди. Но какво можем да сторим? Смъртта идва при всеки.

— Да се борим! — извика тя. — Да удряме под кръста! Да не вярваме в нея!

— Не става — тъжно каза татко й. — Сами сме на този свят.

— Нещо трябва да се промени, татко. От този момент започвам собствената си философия! Глупаво е хората да живеят години наред и после да бъдат посети като семена в дупка, а да не се роди нищо. Каква полза от това? Лежат си цяла вечност, без да помагат на никого. И повечето от тях са чудесни, порядъчни, добри хора. Или поне се опитват да бъдат такива.