Рей Бредбъри: Ще има тихи дъждове

Говорещият часовник в дневната пропя Тик-так, седем часът, време е за ставане, време е за ставане, седем часът! , сякаш се страхуваше, че никой няма да го послуша. Къщата бе смълчана и пуста в утрото. Часовникът продължаваше да тиктака, повтаряше отново и отново звуците в празнотата. Седем и девет, време за закуска, седем и девет!

В кухнята печката за закуска изсъска и изхвърли от топлата си утроба осем идеално изпечени филийки, осем яйца на очи и шестнайсет резенчета бекон, две кафета и две чаши студено мляко.

— Днес в Алъндейл, Калифорния, е четвърти август две хиляди двадесет и шеста година — обади се друг глас от тавана на кухнята. Повтори датата три пъти, да не би случайно да бъде забравена. — Днес е рожденият ден на господин Федърстоун. Днес има годишнина от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също така водата, газта и осветлението.

Някъде в стените изщракаха релета и ленти със записи се плъзнаха пред електрически очи.

Осем и една, тик-так, осем и една, хайде на училище, хайде на работа, бързо, бързо, осем и една!

Но нямаше затръшване на врати, не се чуха звуците на гумени подметки по килимите. Навън валеше. Метеорологическата кутия на входната врата тихичко пропя „Дъждец, дъждец, по-скоро спри! Върни се и чадъра си вземи…“ А дъждовните капки барабаняха и отекваха в празната къща.

Гаражът отвън звънна и вдигна врата, разкри готовата за път кола. След дълго очакване вратата отново се затвори.

В осем и половина яйцата бяха изсъхнали, а филийките бяха станали на камък. Една алуминиева стъргалка ги изхвърли в умивалника и горещата вода ги замъкна към металното гърло, което ги погълна и запрати към далечното море. Мръсните съдове бяха спуснати в миялната машина, откъдето се появиха блестящи и сухи.

Девет и петнайсет, време за почистване — пропя часовникът.

От тайниците в стената изскочиха дребни мишки-роботи. По стаите запъплиха малки почистващи животинки от метал и гума. Сновяха между столовете, въртяха косматите си колелца, разресваха килимите, изсмукваха невидимия прах. Накрая изчезнаха в скривалищата си, подобно на някакви тайнствени нашественици. Розовите им електрически очи угаснаха. Къщата бе чиста.

Десет часът. Слънцето надникна иззад дъждовните облаци. Къщата се издигаше самотно в града от развалини и пепел. Тя бе единствената оцеляла. Нощем руините на града излъчваха радиоактивно сияние, което можеше да се види от мили.

Десет и петнайсет. Пръскачките в градината се завъртяха сред златни струи, изпълниха мекия утринен въздух с ярки пръски. Водата миеше прозорците, спускаше се по овъглената западна стена на къщата, чиято бяла боя бе равномерно изгоряла. Цялата западна фасада бе черна с изключение на пет места. Тук се виждаше силует на мъж, косящ тревата в градината. Там, сякаш на снимка, една жена се бе навела да откъсне цветя. Още по-нататък, подобно на образи, жигосани само за един титаничен миг върху дърво, се виждаха малко момче с вдигнати нагоре ръце; над него — хвърлена топка, а от другата страна — момиче, също вдигнало ръце да поеме пас, който никога нямаше да завърши.

Петте петна боя — на мъжа, жената, децата и топката — се бяха запазили. Останалото бе тънък слой въглен.

Леките пръски изпълваха градината с падащи светлинки.

Колко добре бе опазила спокойствието си до този ден къщата! Как предпазливо бе питала: „Кой там! Кажете паролата!“ и след като не бе получавала отговор от самотните лисици и мяукащи котки, бе залоствала прозорци и спускала щори със старомоминска загриженост за самозащита, граничеща с механическа параноя.

Трепваше при всеки звук. Ако някое врабче докоснеше прозорец, щората рязко се вдигаше и стреснатата птичка отлиташе! Никой, дори птичката, нямаше право да докосва къщата!

Беше олтар с десет хиляди прислужници, големи и малки, служещи и грижещи се в хор. Но боговете си бяха отишли и религиозният ритуал продължаваше безсмислено и ненужно.

Дванадесет часът.

Едно треперещо куче изскимтя на верандата.

Предната врата разпозна гласа му и се отвори. Кучето, навремето огромно и едро, а сега приличащо на опърпана торба кокали, влезе, оставяше кални следи. Зад него защъкаха мишките, ядосани, защото трябваше да събират мръсотията, ядосани от създадените неудобства.

Парче от сухо листо бе издухано през процепа под вратата, но панелите в стената рязко се отвориха и от тях бързо изскочиха медни плъхове-чистачи. Противните прашинки, косми и хартия бяха хванати в миниатюрни стоманени челюсти и отмъкнати в дупките. Оттам бяха спуснати по тръби до мазето и стенещия отвор на пещта за боклук, притаила се като някакъв зъл Ваал в тъмния ъгъл.