Едмондо Амичис - Сърце (Дневникът на един ученик)

Не, аз няма да бъда страхлив войник; но на училище ще ходя с много по-голямо удоволствие, ако учителят ни разправя всеки ден по един разказ като тоя от тая заран. Всеки месец, каза той, ще ни разказва по един; ще ни го дава написан и винаги ще бъде разказ за някое хубаво и истинско дело, извършено от някое момче. Тоя разказ носи заглавието „Малкият падуански патриот“. Ето и самия разказ:

Един френски параход потегли от Барцелона, испански град, за Генуа. На борда му имаше французи, италианци, испанци, швейцарци. Между другите имаше и едно момче на около единайсет години, лошо облечено, само, което стоеше винаги настрана, като диво животно, и гледаше всички със свиреп поглед. И то имаше основание да гледа всички със свиреп поглед. Преди две години баща му и майка му, селяни от околностите на Падуа, го продали на ръководителя на една акробатска трупа. След като го научил с юмруци, ритници и гладуване да изпълнява някои акробатски номера, той го мъкнал по цяла Франция и Испания, като продължавал да го бие и да не го оставя да си дояжда. Когато пристигнали в Барцелона, то вече не можело да понася боя и глада и било в такова състояние, че будело съжаление. То избягало от своя палач и отишло да поиска закрилата на италианския консул. Той го съжалил и го настанил на тоя параход, като му дал и едно писмо до градоначалника на Генуа, който трябвало да го препрати на родителите му: на тия, които го били продали като животно.

Клетото момче беше окъсано и болнаво. Бяха му дали кабина от втора класа. Всички го гледаха; някои го разпитваха; но то не отговаряше и сякаш мразеше и презираше всички — толкова огорчено и оскърбено беше от лишенията и побоищата. Все пак трима пътници, като настояваха с въпросите си, успяха да му развържат езика. С малко прости думи на венецианско наречие, френски и испански език то разказа своята история. Тия трима пътници не бяха италианци, но разбраха и донякъде от състрадание, донякъде от възбудата от виното му дадоха пари, като се шегуваха и го подтикваха да разкаже други неща. В това време в залата влязоха няколко госпожи и тримата, за да се покажат, му дадоха още пари, като викаха:

— Дръж това! Дръж и това!

И хвърляха монетите върху масата, за да звънтят.

Момчето прибра в джоба си всичко, като поблагодари с половин уста, с навъсено лице, но с поглед за пръв път весел и сърдечен. След това то се качи в кабината си, спусна завесата и притихна, като се замисли за работите си.

След двегодишно гладуване с тия пари то можеше да си хапне нещо хубаво на борда. След двегодишно скитане с дрипи на гърба още със самото си пристигане в Генуа можеше да си купи хубаво палто. Като отнесеше тия пари в къщи, баща му и майка му щяха да го приемат малко по-човечно, отколкото ако се върнеше с празни джобове. Тия пари бяха за него едно малко богатство.

Тъй си мислеше момчето, утешено, зад завесата на кабината, докато тримата пътници седяха около масата за ядене сред залата на втора класа. Те пиеха и разговаряха за пътуванията си и за страните, които биха видели. От дума на дума започнаха да приказват за Италия. Един от тях започна да се оплаква от хотелите, друг от железниците и след това, като се разгорещиха и тримата, започнаха да приказват едновременно лошо за всяко нещо. Единият казваше, че предпочитал да пътува в Лапония; другият твърдеше, че в Италия срещнал само измамници и разбойници; третият пък твърдеше, че италианските чиновници не знаели да четат.

— Народът е невеж — каза първият.

— Мръсен — добави вторият.

— Кр… — възкликна третият, като искаше да каже крадлив, ала не можа да доизрече думата: върху главите и раменете им се изсипа градушка от петачета и половин лири, които скачаха по масата и по пода с адски шум.

Тримата скочиха разгневени, погледнаха нагоре, и върху лицата им се изсипа още една шепа пари.

— Вземете си парите! — извика с презрение момчето, като подаде главата си иззад завесата на кабината. — Аз не приемам милостиня от хора, които оскърбяват родината ми.

Снощи ходих в девическото училище, което е до нашето, за да дам разказа за падуанчето на учителката на Силвия, която искаше да го прочете. В това училище има седемстотин момичета! Когато пристигнах там, ученичките излизаха всички весели — бяха ги разпуснали по случай неделята на всичките светии и задушница. И ето какво хубаво нещо видях.