Едмондо Амичис: Сърце (Дневникът на един ученик)

— Е, Енрико — каза ми тя, като си отиваше, — обичаш ли още учителката си сега, когато решаваш трудни задачи и правиш дълги съчинения?

Тя ме целуна долу на стълбата и ми каза:

— Не ме забравяй, Енрико!

О, добра моя учителко, никога, никога няма да те забравя! И когато стана голям, все още ще си спомням за тебе и ще идвам да те видя сред твоите деца; и винаги когато минавам наблизо край някое училище и чуя гласа на някоя учителка, ще ми се струва, че чувам твоя глас и ще си спомням за двете години, които минах в твоето училище, дето научих толкова неща, дето те видях толкова пъти болна и уморена, но винаги усърдна, винаги снизходителна, отчаяна, когато някой свикваше да си държи лошо пръстите при писане, трепереща, когато инспекторите ни изпитваха, щастлива, когато се проявявахме добре, винаги добра и любеща като майка. Никога, никога няма да те забравя, учителко моя!

Снощи с майка ми и сестра ми Силвия отидохме да занесем бельото за пране на бедната жена, препоръчана от вестника. Аз носех пакета, а Силвия вестника с инициалите на името и адреса. Изкачихме се в една висока къща до покрива, в един дълъг коридор, дето имаше много врати. Майка ми похлопа на последната; отвори ни една още млада, руса и мършава жена, която, стори ми се, бях виждал друг път, със същата синя кърпичка на главата.

— Вие ли сте тази, за която пише във вестника?… — запита майка ми.

— Да, госпожо, аз съм.

— Е, донесохме ви малко бельо.

Благодарностите и благословиите на жената нямаха край. През това време аз видях в един ъгъл на голата и тъмна стая едно момче, коленичило пред един стол, с гръб към нас, което сякаш пишеше. И действително то пишеше върху хартия, сложена на стола, а мастилницата беше на пода. Как можеше да пише в тъмнината? Докато си казвах това, ето че изведнъж познах червените коси и бархетното палто на Кроси, сина на зеленчукопродавачката, тоя със схванатата ръка. Аз казах това шепнешком на майка си, докато жената прибираше бельото.

— Тихо! — отвърна майка ми. — Може би ще се засрами, като види, че проявяваш милост към майка му. Не го викай!

Но в тоя момент Кроси се обърна и аз останах смутен; той се усмихна и тогава майка ми ме побутна да отида да го прегърна. Аз го прегърнах, той стана и ме хвана за ръка.

— Тук съм — казваше в това време майка му на моята майка — сама с това дете. Мъжът ми е в Америка от шест години, а отгоре на това се и разболях и не мога да ходя из улиците със зеленчук, за да изкарвам по някоя пара. Не ни остана дори и масичка за моя клет Луиджино да работи на нея. Когато имах скамейка долу на вратата, поне можеше да пише върху нея; но сега ми я отнеха. Нямам дори и малко осветление, та да може да учи, без да си разваля очите, Благодаря, че поне мога да го пращам на училище, че общината му дава учебници и тетрадки. Клетият Луиджино, с колко голямо желание би учил! Ах, колко съм нещастна аз!

Майка ми й даде всичко, което имаше в чантата си, целуна момчето и почти плачеше, когато излизахме. И тя беше напълно права, като ми каза:

— Погледни това бедно дете как е принудено да работи, а ти имаш всички удобства и все пак ученето ти се струва тежко. Ах, Енрико, неговата еднодневна работа е по-ценна от твоята едногодишна работа. На такива ученици би трябвало да дават първите награди!

Да, мили Енрико, ученето ти е тежко както ти казва майка ти; не съм те видял още да отиваш на училище смело и весело, както бих желал аз. Ти все още се опъваш. Но слушай: помисли колко жалък и достоен за презрение ще бъде твоят ден, ако ти не ходиш на училище! Само след една седмица ти ще поискаш да се върнеш в училище, прояден от досадата и срама, отвратен от забавленията си и от самото си съществуване. Всички, всички учат сега, Енрико. Помисли за работниците, които ходят на училище вечер, след като през целия ден са се трудили; за жените, за момичетата от народа, които ходят на училище в неделя, след като са работили през цялата седмица; за войниците, които хващат учебниците и тетрадките, когато се завърнат от упражнения, капнали от умора; помисли за немите и слепите момчета, които също учат; и дори затворниците също тъй се учат да четат и да пишат. Заран, когато излизаш от къщи, помисли си, че в същия миг в същия тоя град други трийсет хиляди деца отиват като тебе да се затворят за три часа да учат.

Но не е само това. Помисли си за безбройните деца, които почти в същия час отиват на училище във всички страни; представи си ги как те отиват, по тесните улички на тихите села, по улиците на шумните градове, по бреговете на моретата и на езерата, под палещото слънце, сред мъглите, в лодка в страните, прорязани от канали, на кон през просторните равнини, в шейни по снеговете, по долини и по хълмове, през гори и през потоци, по самотните пътеки на планините, сами, на двойки, на дружини, на дълги редици, всички с учебници под мишница, облечени по най-различен начин и говорещи най-различни езици, от последните училища на Русия, почти загубени сред ледовете, до последните училища на Арабия, засенчени от палмите, милиони и милиони деца отиват да учат по сто различни начина едни и същи неща; представи си тоя безкраен мравуняк от деца на различни народи, това безкрайно движение, в което участвуваш, и си помисли: ако това движение спре, човечеството ще се върне към диващината. Това движение е напредъкът, надеждата, славата на света. И тъй, бъди смел, малки войнико от безкрайната войска. Твоите книги са твоите оръжия, твоят клас е твоят отряд, бойното поле е цялата земя, а победата е човешката култура. Не бъди страхлив войник, Енрико!