Едмондо Амичис: Сърце (Дневникът на един ученик)

Гароне разкри себе си тая заран. Когато влязох в училището (малко късно, тъй като учителката на първи клас ме бе спряла да ме попита в колко часа може да дойде у нас), учителя още го нямаше и три или четири момчета измъчваха клетия Кроси, тоя с червените коси, едната ръка на когото е схваната и чиято майка продава зеленчук. Дразнеха го с линии, хвърляха му в лицето черупки от кестени, наричаха го сакат и чудовище, като му подражаваха как носи на врата схванатата си ръка. И той, съвсем сам в дъното на чина, пребледнял, слушаше, като поглеждаше ту единия, ту другия с умолителни очи, да го оставят на мира. Но те все повече го подиграваха и Кроси започна да трепери и да почервенява от гняв. По едно време Франти, момчето с грозното лице, скочи на един чин и си даде вид, че уж носи две кошници в ръце, като имитираше майката на Кроси, когато идваше да чака сина си на вратата на училището (сега тя е болна). Мнозина започнаха да се смеят силно. Тогава Кроси загуби самообладание, сграбчи една мастилница и я запрати с всичка сила върху главата му; но Франти се сниши и мастилницата удари в гърдите учителя, който влизаше в клас.

Всички избягаха по местата си и се притаиха изплашени.

Учителят, побледнял, се качи на катедрата и с променен глас запита:

— Кой беше?

Никой не отговори.

Учителят извика още веднъж, като повиши гласа си:

— Кой е?

Тогава Гароне, подтикнат от състрадание към клетия Кроси, стана изведнъж и каза решително:

— Аз!

Учителят го изгледа, изгледа и смаяните ученици; след това каза със спокоен глас:

— Виновният няма да бъде наказан. Нека стане! Кроси стана и каза през сълзи:

— Биеха ме и ме наскърбяваха, аз загубих самообладание и запратих…

— Седни — каза учителят. — Да станат ония, които са го предизвикали.

Станаха четиримата с наведени глави.

— Вие — каза учителят — сте оскърбили един другар, който не ви е предизвикал, подиграли сте се с един нещастник, били сте един слаб, който не може да се защити. Извършили сте едно от най-низките, най-срамните дела, с които може да се опетни човек. Подлеци!

Като каза това, той слезе между чиновете, сложи ръка под брадичката на Гароне, който гледаше в пода, повдигна главата му, вгледа се продължително в очите му и му каза:

— Ти си благородна душа!

Гароне се възползува от момента и прошепна нещо на ухото на учителя, който се обърна към четиримата виновници и им каза рязко:

— Прощавам ви.

Моята учителка сдържа обещанието си — тя дойде у дома в момента, когато се готвехме с мама да излезем, за да отнесем бельо за пране на една бедна жена, препоръчана от вестника. Не бяхме я виждали от една година в къщи. Всички й се зарадвахме. Тя си е все същата: дребна, със зелен воал около шапката, облечена простичко и сресана зле, понеже няма време да се занимава с тоалета си. Но е много по-бледа от миналата година, косите й са прошарени и постоянно кашля.

Майка ми й каза:

— А как сте със здравето, скъпа учителко? Вие не се грижите достатъчно за него!

— Ех, няма значение — отвърна тя с едновременно весела и печална усмивка.

— Вие говорите много високо — добави майка ми, — прекалено се тревожите с децата.

Това е вярно. Нейният глас винаги се чува. Спомням си, когато учех при нея: тя говори непрекъснато, говори, за да не се разсейват децата, и нито за миг не сяда.

Аз бях уверен, че ще дойде, защото тя не забравя никога учениците си: помни имената им в течение на години. През дните на месечните изпити ходи при директора да пита какви бележки са получили, чака ги на излизане, за да прегледа, упражненията им и да види дали са напреднали. И мнозина от учениците й, вече гимназисти, с дълги панталони и с часовници, все още идват да я видят.

Този ден тя се връщаше запъхтяна от Картинната галерия, където бе водила децата си, както през миналите години: всеки четвъртък тя водеше всички в някой музей и обясняваше всичко.

Клетата учителка, все още е слаба! Но винаги е жива и винаги се горещи, когато говори за училището си. Тя пожела да види леглото, дето преди две години ме бе видяла много болен и в което сега спи моят брат; тя го погледа известно време, без да може да проговори. Трябваше бързо да излезе, за да отиде да посети един ученик от своя клас, син на седлар, болен от лещенка. Освен това имаше да прегледа и поправи доста тетрадки, което щеше да й отнеме цялата вечер, и след това трябваше да предаде и един частен урок по аритметика на една търговка.