Кристин Дорси - Диво сърце

— Викал си ме.

Човекът, отпуснат в мекото кресло до камината, се понадигна и извърна глава. Огледа полутъмната стая, страх проблесна в светлозелените му очи. Погледът му се спря върху високия мъж, изпълващ рамката на вратата и дълбока бръчка проряза челото му. В гласа му, сънен и прегракнал, се долавяше обида.

— Цели две седмици. По дяволите, къде беше?

Улф пристъпи в светлия кръг около единствената свещ, която пращеше в месинговата поставка. Намести дългата пушка в ръката си и изгледа по-възрастния мъж с присвити, черни като антрацит очи.

— Както всяко лято, бях на лов.

Робърт Макуейд впи пръсти в обвитите в кариран памучен плат облегалки на креслото, но болката в крака, здраво превързан и протегнат върху табуретката пред него, му попречи да стане.

— По дяволите! — Той стовари юмрук върху бедрото си и безпомощно се отпусна между възглавниците, зачервен от усилието.

Улф можеше да се разчувства от тази гледка, ако пред него беше някой друг. Но сега очите му останаха безизразни, върху красивото му загоряло лице не се появи и намек от състрадание. Вече бе научил за счупения крак на баща си. Само заради това бе дошъл. И заради глождещата го тревога, че Мери може би се нуждае от помощта му.

— Трябва да внимаваш повече.

— Теб какво те е грижа! И как смееш да идваш тук, облечен като дивак?!

— Дрехите са ми удобни. — Уойа не мигна, докато презрителният поглед на Робърт се спускаше от дългата черна коса, падаща свободно върху раменете му, към ризата за лов от домашно тъкан плат и гамашите от еленова кожа. — Освен това — продължи Улф, преди да му отправят и други обвинения — не съм казал, че ме е грижа.

— Нима? Неблагодарен келеш! Изобщо не трябваше да… — лицето на Робърт почервеня от гняв, когато едрата ръка на Улф стисна рамото му и не му позволи да се надигне.

— Не съм дошъл да подновявам стари вражди. — Улф се обърна и пристъпи безшумно по дебелия килим. Отправи се към вратата.

— Почакай, Раф. Искам да ми направиш една услуга.

Като чу английското си име, Улф погледна през рамо. Повдигна гарванови вежди и зачака, ядосан на себе си, че изобщо бе дошъл тук.

— Трябва да отидеш в Чарлз Таун вместо мен.

Още при първите думи Улф повдигна резето.

— По дяволите, Раф! — Робърт се надигна в креслото и се пресегна за грубата патерица, която един от слугите му бе измайсторил. — Дължиш ми го. За бога, ти си мой син.

— Твой незаконен син — поправи го Улф и отвори вратата.

Робърт пренебрегна думите му, така както винаги бе пренебрегвал и Алкини, майката на Улф.

— Ако можех да отида сам, нямаше да те моля.

Улф изсумтя презрително:

— Не се и съмнявам.

Никой никога не беше обвинявал Робърт Макуейд, че не си върши сам работата — той сам управляваше плантацията си, сам мамеше индианците от племето чероки, сам обезчестяваше невинни девици. При мисълта за майка си Улф дълбоко пое въздух, дробовете му се изпълниха с боров аромат. Не се обърна назад, дори когато чу как патерицата — троп-троп — се приближава към него.

— Защо не изпратиш някой друг да ти докара провизиите?

— Бих изпратил друг, но няма кого.

И в това Улф не се съмняваше. От деня, в който бе напуснал бащината къща, Робърт не се интересуваше повече от живота на сина си. Ако имаше кого да изпрати, изобщо не би го повикал.

— Логън се бие с диваците на север, а аз не мога да се доверя на никой друг.

— Брат ми би трябвало да се погрижа първо за безопасността на жена си, а после да търси нови подвизи.

— Мери си е добре. Какво искаш да кажеш? Тук сме в пълна безопасност. — Робърт присви светлите си очи. — Вече години наред си имам работа с тия хора. Нито един от твоите братя чероки няма кураж да предизвика каквито и да било неприятности тук.

Това беше подигравка и преди Улф сигурно би отвърнал. Конфликт между белите заселници и индианците чероки щеше да има и Улф не бе способен да го предотврати. Но да обясни това на Робърт бе невъзможно, дори и да имаше желание. Освен това думите на Макуейд вече не можеха да го наранят. Не го интересуваше какво приказва старецът, нито какво върши, щом това не засягаше племето му или пък Мери.

Поне така си мислеше, преди да чуе следващите думи на баща си.

— Моля?! — Улф се извърна толкова бързо към него, че Робърт се стресна.

— Казах, че ще се женя отново — гласът на баща му прогърмя предизвикателно. — Не ми се живее без съпруга. Построих този дом — Робърт посочи с глава това, което смяташе за свое владение — и искам да го споделя с жена. С някоя изискана жена.