Кристин Дорси - Диво сърце

Пребледняла се извърна към него. Той ясно видя ситните лунички, пръснати по носа й. Мина му през ума, че може би те са били причината да й остави отворен пътя за бягство. Пък и да изпрати годеницата на баща си обратно за Англия беше равностойно на това да я вземе в леглото си… Поне така си въобразяваше.

Улф скръсти ръце.

— Не знам какво са ви казали, но плантацията „Седемте бора“ не е такава, каквато си я представяте. Животът там не е лек. Никой няма да се интересува от какво потекло сте и дали кожата ви е мека като пух. Върнете се в Англия, докато все още можете.

— Не! — Каролайн дълбоко си пое дъх. — Няма… не мога да се върна. — Премигна като дете, за да възпре сълзите, които намираха в очите й. Засрами се, но нямаше сили да овладее чувствата си — месеци наред се бе тревожила какво ще се случи с нея и Нед. Възможността да дойде тук й се стори пратена от бога. Бе изтърпяла дългите самотни седмици в бурното море, а сега синът на Робърт й предлагаше да се върне и да се откаже от единствения шанс двамата с брат й да избегнат затвора за длъжници.

Грабна поводите и обузда страха си. И пътешествието по океана я бе уплашило, но бе успяла да се справи с него. И с това щеше да се справи и с всичко друго, което се изпречеше на пътя й.

Улф повдигна вежди, после само сви рамене. Беше я предупредил. Съвестта му е чиста, реши той и я повдигна, за да се качи върху седлото. Но щом видя непреклонния израз на лицето й, му се прииска тя да не бе така твърдо решена да остане.

Скоро Каролайн сама разбра защо бе невъзможно да пътуват с карета. Едва бяха излезли от града и пътят се превърна в тясна пътека. Минаха покрай мрачни, тайнствени блата. Огромни костенурки се препичаха на слънце върху гниещи дънери и извиваха шии да ги погледнат. После продължиха един след друг през безкрайни гори от високи, яки борове.

Само веднъж спряха, за да си починат конете и да пият вода от един широк и спокоен поток. Но Каролайн внимаваше да не изрече ни една дума на недоволство. В дълбините на мозъка й се бе загнездила мисълта, че ако се оплаква твърде много, той може да я върне обратно в Чарлз Таун.

Макар че гърбът я болеше и краката й бяха изтръпнали, тя търпеше. Рано или късно Раф щеше да се умори. Но когато слънцето оцвети небето пред тях в пурпур, той ускори ход. Каролайн се размърда в седлото и кожата под нея проскърца.

Улф погледна през рамо.

— Скоро ще бъдем при Джордж Уолкър. Там ще си починеш.

Почувства облекчение, но не се издаде. Докато яздеха, бе взела решение да покаже на този арогантен мъж, че е сгрешил в преценката си за нея. Тя бе способна да издържи на всякакви условия.

— Не съм уморена — успя да каже и мигновено видя как сянката на недоверчива усмивка разтегли устните му. Той се намести в седлото и подкара жребеца си в още по-бърз галоп. Здраво стиснала зъби, Каролайн смушка своя кон, за да не изостане.

Мракът вече хвърляше зловещи сенки върху пътеката, когато Раф я поведе по една още по-тясна пътечка, завиваща на юг. Твърде уморена, за да попита дали отиват към плантацията на Джордж Уолкър, тя го последва. Видя широки ивици земя, отвоювана от гората и разорана.

Цивилизацията.

Пред очите й изникна къща и Каролайн въздъхна, очевидно прекалено силно, защото Раф Макуейд се обърна. Тя продължи да съзерцава сградата, сякаш не забелязваше погледа му.

Двуетажната варосана постройка изглеждаше мрачна заради дърветата, които се надвесваха над нея като балдахин. Предната веранда бе широка, а прозорците бяха със спуснати капаци. Зад къщата се спускаше стръмен склон и стигаше до река. Спряха конете и едно десетгодишно момче дотърча откъм плевнята. Носеше отрязани до коленете панталони, а черните му боси крака бяха покрити с прах.

— Господарят тъкмо се върна от полето, сър.

— Значи е вътре, нали? — попита Улф, докато сваляше годеницата на баща си от коня. Щом краката й докоснаха земята, тя политна към него и той я обгърна с ръце, за да й помогне. Но тя веднага възстанови равновесието си, промърмори „благодаря“ и отстъпи назад.

— Да, сър, вътре е. Наближава време за вечеря. — Момчето пое юздите и поведе конете към плевнята.

— Точно на това разчитах. — Улф се обърна и махна с ръка на Каролайн да го последва.

Тя мина покрай него с високо изправена глава, макар че едва се държеше на краката си. Но най-лошото според нея бе, че дългата езда не беше единствената причина, която караше коленете й да омекват. Колкото и глупаво да й се струваше, топлата прегръдка на Раф, макар и мигновена, я бе извадила от равновесие. Надяваше се само човекът, който скоро щеше да стане неин заварен син, да не е забелязал.