Кристин Дорси: Диво сърце

Каролайн си пое въздух и прехапа долната си устна, докато без всякакви угризения се ослушваше да чуе отговора на този въпрос, който според нея граничеше с държавна измяна. Почти очакваше губернаторът да се покаже на вратата и да извика стражата, за да изхвърли посетителя.

Но думите му отново прозвучаха меко и внимателно. Каролайн си го представяше как кърши пръсти. Той спомена, че заселниците си отмъщавали за нападенията срещу тях.

— А какво ще кажете за воините от моето племе, които бяха убити, а скалповете им продадени на губернатора на Вирджиния? Не трябваше ли да отмъстим за тях?

— Английският закон повелява…

— Винаги английският закон. А законът на племето чероки?

В тишината, която последва, Каролайн усещаше напрежението през стените със сложните гравюри и колони. След малко губернаторът проговори.

— Знам, че отношенията между вашия народ и англичаните са обтегнати, но е възможно да стигнем до споразумение. — Настъпи пауза. — Може би, ако възобновим търговията…

Раф го прекъсна с ниския си глас, едва доловим в чакалнята.

— Търговията? Само че ние знаем колко нечестни могат да бъдат английските търговци.

Каролайн напрегна слух, забеляза, че и помощникът прави същото, ала не успя да долови отговора на губернатора. Но следващите думи на Раф бяха изречени достатъчно високо, за да бъдат чути през затворената врата.

— И въпреки това искате да напуснем домовете си и да се бием срещу вашите врагове.

— Французите са и ваши врагове.

— Само защото сме ваши съюзници, обвързани с договор, който вие не спазвате.

— Вижте какво, Раф. Не си мислете, че французите ще…

Гласът на Раф го прекъсна.

— Ще се посъветвам с Малкия дърводелец, щом се върна в долните селища. Може би той ще разгледа вашето предателство в по-добра светлина.

Преди Каролайн да осъзнае напълно думите му, вратата се отвори с трясък и Раф се появи в чакалнята. Както седеше с извит на една страна врат, беше очевидно, че е подслушвала. Търсейки оправдание, тя скочи на крака.

Но спътникът й като че ли не я забелязваше. Спря се, когато губернаторът, слисан и изгубил търпение, извика нещо след него. Каролайн не разбра какво е казал, защото думата бе на чужд език. Но Раф явно го разбра. Обърна се и погледна по-възрастния човек.

— Ще видя какво мога да направя.

Губернаторът вдигна ръце и гъстата дантела на маншетите падна върху китките му.

— Може би, ако разговарям с вождовете, ще стигнем до споразумение.

С присвити очи Раф огледа тежката челюст на Литълтън.

— Ще предам думите ви на Аниунуиа, моя народ. Всичко зависи от него.

Каролайн потръпна. Въздухът в малката задушна стая бе зареден с напрежение, сякаш всеки миг щеше да избухне буря. Нямаше да се изненада, ако копринените завеси, увиснали безжизнено в обедната жега, изведнъж се развееха като знамена, подгонени от вятър.

Но нямаше вятър, нямаше буря. Двамата мъже стояха, кръстосали погледи. Внезапно Раф се обърна и за пръв път, откакто бе влязъл в чакалнята, забеляза присъствието на Каролайн. Бързо се поклони на губернатора, грабна ръката й и я поведе навън. Вратата се затръшна след тях.

Бяха стигнали чак до средата на широкото стълбище, когато Каролайн успя да си поеме дъх и да забави крачка. Сърцето й биеше до пръсване. С широко отворени зеници погледна спътника си, който се закова две стълби под нея. Видя как изражението на лицето му се промени.

— Извинявам се. — Той пусна ръката й, като забеляза, че светлата й кожа се е зачервила от натиска на дланта му. Опита да се усмихне и да изглежда любезен, макар че кръвта му все още кипеше от срещата с Литълтън.

— Трябва да тръгнем, преди да се е мръкнало.

Пръстите й докоснаха ръкава му и не му позволиха да продължи.

— Почакайте — Каролайн прехапа долната си устна. Рядко питаше какво й е отредила съдбата. Беше просто неканен свидетел на някаква свада и не биваше повече да се интересува от нея. Но не можеше. Това, което се бе случило, явно бе от жизнено значение за Раф Макуейд. Колкото й да се преструваше, той не успяваше да го скрие.

— Какво искахте да кажете с „всичко зависи от него“? Защо сте толкова ядосан?

Той не отвърна, само я изгледа продължително по начин, който накара сърцето й да забие по-силно. После се извърна и продължи надолу по стълбите с по-бавна крачка. Слисана, Каролайн повдигна поли и се втурна да го настигне. Изравни се с него чак в дъното на стълбището и му препречи пътя.

— Кажете ми — настоя тя, като сама не разбираше откъде бе намерила такъв кураж. — Казахте „моя народ“. Не разбирам.