Кристин Дорси: Диво сърце

Стоеше срещу него с леко разперени ръце, сякаш нямаше да му позволи да продължи, преди да е отговорил на въпроса й. Улф се питаше дали си дава сметка, колко лесно може да я отмести встрани. Само да поискаше и щеше да я прекърши на две като съчка. Замисли се дали да не й го каже. Предизвикателно вирнатата й брадичка вече започваше да трепери. Но целта му не беше да сплаши годеницата на баща си.

А да я съблазни.

Въпреки това не издържа на изкушението да я подразни. Искаше му се с думи да разкъса воала на невинността, който тази жена — избрана за съпруга от човека, когото той ненавиждаше — бе метнала върху лицето си. Наведе се към нея така, че тя трябваше да вдигне брадичка, за да го вижда.

— Моят народ е Аниунуиа — племето чероки. — Повдигна гарванови вежди. — Синът на годеника ви е със смесена кръв.

Погледна нежната линия на шията й и видя как тя преглътна. Но сините й очи не мигнаха и Улф с неохота се възхити от способността й да прикрива чувствата си.

— Е, нямате ли какво да кажете сега? Нали искахте да знаете защо съм толкова сърдит.

— Какво да ви кажа? — Каролайн срещна погледа му. Събеседникът й явно я предизвикваше да попита за произхода му. А тя не изпитваше нищо друго, освен изненада. Ето защо му каза:

— Че синът на Робърт е мой връстник ме учуди повече от това, че е наполовина индианец.

— Никой не може да бъде само наполовина индианец — започна той. Внезапно гласът му стана нежен и съблазнителен: — Но бих казал, че съм по-възрастен от вас с няколко години, Ваше благородие.

И Каролайн смяташе така, но се чувстваше по-спокойна, когато мислеше за него като за Нед. По майчински. Поне се опитваше. Но когато я гледаше, както сега, с горещите си черни очи, съвсем не майчински чувства завладяваха сърцето й. Хвана се за гравирания парапет и му даде гръб.

— Няма значение кой е по-възрастен — отсече твърдо, вирна брадичка и слезе на първия етаж.

Щеше да добави, че ще бъде съпруга на баща му, но се въздържа. Той го знаеше. Тя беше човекът, който трябваше да си го напомня. И да престане да си въобразява, че той й хвърля интимни погледи.

Помещенията на долния етаж, които гледаха към Мийтинг Стрийт, се използваха за кабинети и съдебни зали; по коридора сновяха хора. Каролайн не се спря, докато не се озова навън.

Яркото слънце прогони чувственото привличане, което бе усетила към Раф Макуейд. Поне така си мислеше, преди да се обърне към него. Сега, когато знаеше за смесената му кръв, се питаше как не се бе досетила по-рано. Тъмната му кожа изпъкваше на фона на снежнобялата риза, а черната му лъскава коса, вързана на опашка, блестеше на слънцето и тъмносини лъчи сякаш струяха от дълбините й.

Каролайн премигна и бързо извърна очи. Раф Макуейд наистина беше привлекателен мъж, но тя не биваше да мисли за него по този начин. Прие ръката, която той й предложи, и реши, че е по-добре да узнае нещо за баща му. Но Раф не прояви словоохотливост.

— Ще трябва сама да си съставите мнение за него. — По тона му разбра, че не бива да задава повече въпроси.

Мълчешком тръгнаха по Уотър Стрийт. Най-после тя позна хотела, където бе прекарала последните нощи.

— Позволих си да наредя да свалят багажа ви. — Улф я заведе в малък двор отдясно на сградата. Там чернокож мъж качваше сандъка й на гърба на товарен кон. — Къде е останалият ви багаж?

— Нямам друг багаж — припряно отвърна тя. Дори да бе изненадан от това, изразът на лицето му не се промени. Каролайн разбра, че той никога не показва истинските си чувства. По гърба й полазиха тръпки. Той я хвана под ръка и я поведе към друг кон — дореста кобила с дамско седло.

Каролайн преглътна. Дишането й се учести и тя изтри потните си длани в полата на цветчета.

— Няма ли да вземем карета?

Яздеше рядко. Конюшните на Саймънс Хол вече бяха празни, когато двамата с Нед се преместиха да живеят там. Освен това животните я плашеха. Но какво ли не я плашеше?

Разглезена е. Трябваше да се досети по-рано. Както и да е, животът щеше да поднесе няколко хубави урока на лейди Каролайн Симънс. Те започваха тук и сега.

— Отправяме се към границата, Ваше благородие. Там, където отиваме, пътищата са потънали в кал през пролетта, а през лятото могат да те задушат от прах. И никога не са достатъчно широки за карета с екипаж.

— Разбирам. — Каролайн отново погледна животното, което от нетърпение се бе изправило на задните си крака, и въздъхна.

— По-добре се върнете вкъщи.

— Моля? — Думите му дойдоха така ненадейно, че Каролайн не знаеше какво да мисли.