Кристин Дорси: Диво сърце

Но не биваше сега да мисли затова. Отдавна се бе научила да приема нещата, които не можеше да промени; да приема и да продължава напред. А точно в този случай бе напълно безсилна. Разбра го още в мига, когато адвокатът на баща й пристигна в имението. Веднага след погребението на графа. Неудобно му беше да обяснява финансовото й положение — докато привърши разказа си за плачевното състояние на нещата, огромният му топчест нос се зачерви от непрекъснато триене с пръсти.

— Да разбирам ли, че съм напълно разорена? — самата тя се изненада от липсата на всякакво чувство в думите си. Но отдавна подозираше, че графът харчи много повече от доходите, които им носеше имението.

— Напълно. — Оливър Чипфорд почеса носа си и се покашля. — Къщата и земята ще бъдат продадени, за да покрием дълговете. — Лицето му се поразведри. — Бих могъл да ви уредя брак. Сигурен съм, че…

— Но това не решава проблема. — Каролайн откъсна поглед от градината, която съзерцаваше замислено през френския прозорец. — Трябва да помислим и за Неди. Той е още малък, не може да се грижи за себе си.

— Той е в училище, предполагам.

— Да — гласът й трепна. Скоро настоятелите на престижната институция, в която учеше Едуард, щяха да разберат за финансовото й състояние. И без това отдавна трябваше да плати таксата. Но колкото и да се мъчеше да свърже двата края с мизерната сума, която баща й предоставяше за домакинството, не беше успяла да задели необходимите пари.

Ето защо беше безкрайно благодарна на мистър Чипфорд за това, че я представи на посредника, който й уреди брак. С облекчение прие предложението на Робърт Макуейд, независимо че се налагаше да напусне Англия и брат си.

Във всеки случай не познаваше другиго, готов да се ожени за жена без средства, попреминала разцвета на младостта.

Раф Макуейд имаше дълги крака и широка крачка. Въпреки че бялата й длан почиваше върху неговата много по-тъмна ръка, Каролайн трябваше да подтичва, за да го настигне, докато си проправяха път между хората по тесния дървен тротоар на Броуд Стрийт. Бели войници в яркочервени униформи се смесваха в тълпата с чернокожи. Забеляза дори човек, който явно бе от местните. Главата му бе обръсната, само в средата растеше дълъг кичур коса. Беше висок и носеше кожени гамаши и жилетка, богато украсена с брокат.

Заинтригувана, Каролайн понечи да разпита спътника си за индианеца, но един поглед към профила на Раф Макуейд й бе достатъчен, за да разбере, че не бива да го безпокои с празни въпроси. Дори се въздържа да попита колко още има до къщата на баща му.

Когато той спря така рязко, че Каролайн едва не се блъсна в него, пред една постройка на ъгъла на Броуд Стрийт и Мийтинг Стрийт, тя го погледна въпросително. Сградата бе тухлена и много внушителна с четирите си високи колони. Според нея бе невъзможно това да е частен дом и щом Раф Макуейд я поведе нагоре по стълбите, тя се зачуди.

— Баща ви тук ли ме очаква? — попита тя, след като поспря за малко да си поеме дъх.

Смехът му, нисък и гърлен, я накара да се изчерви.

— Баща ми очаква Ваше благородие в дома си, който се намира на запад оттук, в подножието на планините.

Планини? Тя не беше видяла никакви планини. Преди да успее да го попита къде има планини наблизо, той отвори тежката, облицована с ламперия врата и я въведе вътре.

— Тук ще се срещнем с губернатора.

По-точно той ще се срещне, мислеше си Каролайн два часа по-късно, докато седеше с изправен гръб в малката чакалня. На масичката до лакътя й имаше чаша чай, забравен и изстинал. Беше й го донесъл младият човек зад махагоновото бюро. Той носеше перука, твърде голяма за тясното му лице, и седеше приведен над някакъв документ. Яростно драскаше с перо по него и се преструваше, че не чува виковете, които долитаха иззад затворената врата. Вратата, през която бе влязъл синът на Робърт.

Каролайн се намести на стола и срещна погледа, който младият помощник й хвърли, преди отново да се съсредоточи върху скръстените си ръце. Спорът между Раф Макуейд и губернатора на колонията бе шумен и разгорещен. Поне що се отнасяше до Раф. От време на време Каролайн дочуваше как другият глас — този на губернатора, както предполагаше — приема помирителен тон. Но синът на годеника й явно не разбираше от дума.

— Договорът от 1730 нищо ли не означава за вас? — чу тя неговия плътен, мощен глас. — Това ли да предам на своя народ? Че английският крал с безкрайната си мъдрост е решил да пристъпи думата си?