Кристин Дорси - Диво сърце

Пое си дълбоко въздух, отиде до прозореца и се загледа в нощта. Би трябвало да размишлява върху чутото, а не върху действията на Раф, ала не можеше да отдели едното от другото.

Особено след като всичко свързано с него я объркваше.

„Той мрази баща си. Ще намрази и теб.“

Думите на Ребека се въртяха постоянно в главата й. Ако го мразеше, защо ли бе дошъл да я вземе?

Отпусна се с въздишка на кушетката под прозореца и долепи чело до студеното стъкло. Дъхът й остави следа върху него. Досега не се беше чувствала така самотна, дори след смъртта на майка си. Тогава поне имаше Едуард и дома си. Сега се намираше в непозната страна, над която бе надвиснала опасност от война, а единственият й познат бе привлекателен мъж, който изобщо не я харесваше. Дали защото бе дошла да се омъжи за баща му?

Умората я победи и докато търсеше някакво решение, тя заспа.

Посред нощ се стресна. Пламъкът на малката свещ все още пращеше в горещия восък и разпръскваше достатъчно светлина, за да забележи, че не е сама. Писъкът й бе задушен от едра ръка, която здраво притисна устата й. С широко отворени от страх зеници Каролайн разпозна Раф Макуейд.

Колкото й да я безпокоеше присъствието му в стаята й, докосването му я замайваше. Нищо в двайсет и две годишния й живот не я беше подготвило за дълбоките чувства, които той събуждаше у нея.

— Не се страхувай. Аз съм.

Думите му наистина звучаха окуражително, но това, което я накара да кимне, щом той я попита дали може да махне ръката си, бе гласът му, успокоителен и мек като коприна.

— Какво правиш тук? — прошепна тя. Хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че е затворена. Никой не я беше учил на това, кое е прието и кое не, но знаеше, че не е редно да стои сама в спалнята си с мъж. Дори и да бе сгодена за бащата на мъжа.

— Дойдох да ти кажа кога тръгваме утре. — Не лъжеше.

— И все пак… — Каролайн се отдръпна назад към прозореца, с едно единствено желание — да не се чувства така привлечена от него. От миризмата му. От обаянието на тъмните му очи. — Не трябваше да влизаш тук.

Улф сви рамене и седна до нея. Усети леката тръпка, която премина по тялото й. Кушетката под прозореца беше тясна и бедрото му докосваше коляното й. Чувстваше топлината й дори през многобройните фусти.

— Видях, че свети, но когато почуках, никой не отговори.

— Не съм чула.

Той се усмихна и върху мургавата му кожа проблеснаха равни бели зъби.

— Нали беше заспала. — Докосна яката на роклята й. — Още не си се съблякла.

Каролайн се питаше дали забелязва препускащия й пулс.

— И стоиш до прозореца — продължи Улф, като поклати глава. — Нали знаеш какво казват хората за нощния въздух? Не искам да настинеш. Какво ще си помисли баща ми?

— А какво ще си помисли, ако разбере, че стоиш в моята стая през нощта? — Не знаеше какво й е вдъхнало такава смелост, но беше възнаградена с още една усмивка, този път малко дяволита.

— Има ли значение?

Преди да измисли подходящ отговор, ръката му се пресегна към косата й.

— Дори не си разпуснала къдриците си.

За бога, трябваше да намери начин да спре докосванията му, иначе скоро волята й щеше да я напусне. Отдръпна се, но часовете прекарани с неудобно облегната на студеното стъкло глава, си бяха казали думата. Схванатият й врат се възпротиви и тя изохка.

— Какво има? — Дланта му обгърна шията й.

— Нищо… наистина нищо ми няма. — Нямаше къде да избяга от него. Беше се свила в ъгъла, колкото е възможно по-далеч, а едрото му тяло й препречваше пътя към стаята. — Не, моля те, не прави това. — Пръстите му масажираха сухожилието между ухото и дантелата на рамото й. Въпреки здравия разум и протестите си Каролайн наклони глава и облекчи достъпа му до изящната си шия.

Ръцете му бяха силни, възглавничките на пръстите му — загрубели, но докосването му бе нежно и наистина облекчаваше болката й.

— Сега по-добре ли е?

Гласът му, плътен и чувствен, я накара да отвори очи. Пръстите му едновременно я отпускаха и възбуждаха. Прочисти гърло и се опита да си възвърне контрола над положението.

— Да, сега съм много по-добре. Благодаря.

Рязко се изправи, мина край него и се отдалечи.

— Искаше да ми кажеш в колко часа да бъда готова утре. — Вдигна ръка към лицето си. Той бе успял някак да махне фуркетите, които държаха косата й, и сега тя се спускаше свободно по раменете й.

— Да, наистина. — Тя стоеше срещу него с разпусната коса, зачервени страни и сини очи, все още замъглени от докосването му, и Улф не можеше да откъсне поглед от нея. Искаше да прелъсти нея, но май бе попаднал в собствения си капан. Но кой ли не би бил привлечен от жена, така лесно възбудима. — Смятам да тръгнем рано. Още призори.