Кристин Дорси - Диво сърце

— Защо ми е да правя това? — Гласът му бе нисък, мургавото лице — безизразно.

На фона на тревожните й мисли неговото спокойствие и внимателно обмислено държание я вбесяваха. Когато рано сутринта чу стъпките му покрай вратата на стаята си, тя реши, че трябва да му се противопостави открито. Не защото това щеше да й достави удоволствие. Почти винаги се опитваше да изглажда споровете. Но откакто познаваше Раф Макуейд, а то бе само един ден, той помрачаваше дните й и завладяваше сънищата й.

Очакваше, че той ще започне разпалено да отрича или че ще си признае всичко в пристъп на ярост. Но Улф си мълчеше и я изучаваше със своите тъмни, горещи очи. Каролайн мина край него и се обърна.

— Не знам защо, но ти изглежда не обичаш баща си — реши да изплюе камъчето тя. Беше мислила върху това цяла нощ.

Пристъпи назад, за да го погледне в лицето, но ръката му се стрелна и хвана китката й като в окови. Даже нямаше кога да изохка.

— Това, което изпитвам към баща ми, няма нищо общо с предупрежденията, които ти отправих. Животът тук наистина е опасен.

Държеше я здраво и я придърпваше все по-близо към себе си. Да се съпротивлява беше напразно. Затова се опита да преглътне и да усмири дишането си.

— Няма да ме прогониш със заплахите си.

Улф не разбра дали иска да каже от Южна Каролина или от трапезарията, но като видя решителния израз на лицето й, не се усъмни в думите й. Изправи се и затегна хватката си.

Както се бе надвесил над нея, той й се стори непобедим, огромен и силен.

— Не мога да се върна. — В погледа й се четеше молба за разбиране и тя едва не му каза какво я бе принудило да дойде в Новия свят.

Но замълча, защото в този миг разбра, че той се готви да я целуне. Лицето му бавно се приближи и дъхът му погали бузата й. Някъде в дълбините на съзнанието си тя знаеше, че трябва да се съпротивлява. Но изкушението беше твърде силно. Затвори очи. Сърцето й биеше лудо. От очакването й се зави свят.

— Знам, че си ранобуден, Раф, но това вече е прекалено — Ребека нахлу в стаята и се закова на място, щом видя Каролайн. Погледът й се плъзна към Раф, който отново бе седнал на мястото си.

Каролайн се подпря на масата, притиснала ръка към гърдите си. Бузите й горяха. Почти бе целунала бъдещия си заварен син. Или всичко бе плод на въображението й? Ако не беше болката в китката, където той я бе държал, можеше да повярва, че съзнанието й играе странни номера. Раф съсредоточено дъвчеше хляба си и изобщо не я забелязваше.

Отпи глътка мляко и хвърли ленива усмивка към Ребека.

— Защо си станала толкова рано? Според баща ти рядко удостояваш семейството с присъствието си преди обяд.

— А, така ли. — Без да обръща внимание на Каролайн, Ребека придърпа един стол по-близо до Раф. — Ставам, когато се наспя — усмихна се тя. — Тази сутрин се наспах рано. — Взе си парче хляб от чинията на Раф и изискано отхапа ъгълчето. Чак тогава се обърна към Каролайн. — Господи, изглеждаш така, сякаш изобщо не си спала. Надявам се, че леглото не ти е било неудобно.

Каролайн срещна погледа й, после се обърна към Раф. Той само повдигна черните си вежди.

— Спах много добре. Благодаря. — Сама се изненада колко равно прозвуча гласът й.

— Трябва да внимаваш — продължи Ребека. — Животът на границата не е за всеки.

— Ти пък откъде знаеш? — засмя се Улф. — Границата е далеч оттук.

Ребека сви розовите си устни.

— Ами! Цял ден трябва да пътувам, за да стигна до Чарлз Таун.

— Бедната Ребека! — Улф щипна носа й и се изправи.

— Какво говорите за бедната Ребека? — Джордж Уолкър влезе в стаята, закопчавайки сакото си от пъстра коприна. На главата си бе килнал шапка в същия цвят.

— Оплаква се от живота си в дебрите на Южна Каролина.

— О, Раф, не се оплаквам. — Ребека стана и взе ръката му. — Само изтъкнах, че не всеки е пригоден да издържа на тежки условия. — Погледът й се плъзна към Каролайн, която си даде сметка, че сигурно изглежда крехка като вейка в очите й.

Наистина имаше вид на жена, която едва ли би могла да живее другаде, освен в най-цивилизована среда. Но тя щеше да се научи как да оцелее на границата… защото нямаше друг избор.

След по-малко от час отново бяха на път. Раф яздеше напред, Каролайн — след него. Бяха прехвърлили съдържанието на сандъка й — две рокли, няколко чисти долни ризи и панталон — в дисаги, които сега висяха отстрани на кобилата. Товарния кон и сандъка оставиха при мистър Уолкър. Сега вече можеха да яздят по-бързо, което не се хареса особено на Каролайн.