Ребека Брандуейн: Дива кръв

Целият й двор беше пълен с крещящи джамбази и мучащи крави. На всичкото отгоре тъпчеха зеленчуковата й градина. Смайването на Рейчъл се превърна в гняв и тя изскочи на двора. Който и да беше виновникът за този идиотски подкаран добитък, можеше да е сигурен, че ще си получи заслуженото. Но преди да успее да каже дума, шумотевицата се поднови, двама мъже забиваха над вратата на къщата табела с надпис „Хартланд ранч“. Най-сетне почваше да разбира. Заоглежда се с разтуптяно сърце и затърси сред хаоса от прах и крясъци мъжа, който беше виновник за всичко това.

— Слейд! — извика тя, сияеща от радост, когато го видя, яхнал спокойно жребеца си, с обичайната, мила иронична усмивка на лицето. — Слейд!

Опита се да стигне до него, но кравите й препречваха пътя. Най-сетне Слейд стигна със жребеца си до нея, вдигна я на седлото, а тя се вкопчи в него без капчица свян, заповтаря, хълцайки, името му, а лицето й беше мокро от сълзи. Даже очите на Слейд станаха влажни, когато я притисна силно към себе си. Каубоите ликуваха, а Фремънт, Поук и децата, успели да дотичат, пляскаха с ръце.

След известно време Рейчъл си върна дар словото.

— Слейд Меверик! — мога ли да зная какво означава всичко това? — попита тя заядливо, въпреки че едва сдържаше смеха си.

— Ами виж какво, Рейчъл Уайлдър — отвърна той, побутна шапката си към тила и я изгледа с триумфиращия поглед на собственик. — Бива ли изобщо да ме питаш? Както виждаш, докарал съм ти петстотин глави добитък. Надявам се, че с това ставам „единственият мъж, за когото си готова да се омъжиш!“

— Трябва да си призная — каза засмяно Рейчъл, — че това е най-странното предложение за женитба, което съм чувала.

— Така ли го възприемаш, скъпа? — попита подигравателно Слейд.

— Хъм, аз може и да го приема… ах, идиот такъв, нали знаеш защо?

— Тогава си затвори устенцата и си вдигни муцунката, Рейчъл, съкровище мое. Понеже сега ще бъдеш целуната. — И тя бе целуната — и в този миг разбра, че тук, в Хартланд, се бяха осъществили всичките й мечти.

В прерията, Канзас, 1915

През отворения прозорец на спалнята на горния етаж на къщата, в която бе живяла през последните тридесет и пет години, Рейчъл Уайлдър гледаше към Меверик, застанал долу на двора. С умиление и радост се усмихваше на прекрасната гледка. На широката поляна се беше събрало цялото й огромно семейство — всички викаха, смееха се, говореха, в очакване месото да се опече върху огромния шиш. Бяха наредили маси и столове, играеха на разни игри. Най-сетне се бяха събрали всички, въпреки голямата война в Европа, накарала толкова младежи да прекосят океана и се притекат на помощ на съюзниците на Америка.

Чудесно е наистина, че цялото семейство е тук, когато Слейд и аз празнуваме четиридесетата годишнина от сватбата си мислеше Рейчъл и сърцето й преливаше от щастие. Колко е хубаво, че дойдоха всички до един.

Погледна към Адам и Ева, които бяха женени от тридесет и седем години и бяха довели своите трима, вече големи сина (за щастие не бяха ги нарекли Каин, Авел и Сет)! Тук бяха и съпругите на момчетата, и многобройните им деца. Не липсваше нито едно и от останалите шест деца на Индия Бийчъм, всяко със съпруга или съпруг. Тук бяха и собствените й пет деца — трима сина и две дъщери — и те семейни и с потомство. Рейчъл и Слейд имаха тридесет и осем внучета, четиринайсет правнучета. Тя поклати бавно, сякаш недоверчиво глава. Не, наистина, беше й трудно да повярва!

Как се изниза времето? — питаше се тя. Годините бяха прелетели, всяка по-бързо от предишната. Сякаш бе зърнала за миг в огледалото хубаво девойче, а миг по-късно, докато да се обърне, от него я гледаше зряла жена в есента на живота си. Въпреки това не можеше да повярва, че е на петдесет и девет.

Петдесет и девет! Рейчъл трябваше да признае, че започва да си усеща възрастта, но дълбоко в сърцето си беше все още на деветнайсет, все същото свежо, младо момиче, спечелило толкова отдавна, през 1875-та, сърцето на Слейд Меверик.

Пусна викторианското перде, което бе вдигнала, за да надникне през прозореца и се приближи към голямото въртящо се огледало в хубава рамка, сложено в ъгъла на спалнята, която делеше от толкова години със Слейд. Дългата й руса прибрана на кок коса, беше доста прошарена, а светлозелените й очи обрамчени от безброй бръчици. Златните лунички бяха станали кафяви. Но и сега беше хубава. За свой късмет имаше високи скули и толкова енергична брадичка, че изглеждаше много по-млада от възрастта си. Непрекъснатата шетня в къщи, работата в полето и в градината я бяха запазили слаба и стегната. Днес, заради тържеството, беше сложила бялата си сватбена рокля, придобила от времето цвета на слонова кост. Високата яка и маншетите бяха от дантела, дългите ръкави широки, а богато скроената и украсена с волани пола, стигаше до пода. Корсажът беше украсен с панделки и рюшчета, с копринени розички и късо було. На времето беше подпъхнала под роклята придържаща булото възглавничка. Сега такива неща не бяха модерни, дамските рокли бяха тесни, а полите пълзяха бавно (според Рейчъл — скандално) нагоре. И след толкова години роклята й седеше като излята.