Ребека Брандуейн: Дива кръв

— Не, благодаря, Слейд — отклони предложението Рейчъл. — Вече те видях как караш, или по-точно, как не знаеш да караш.

— Рейчъл, миличка, хайде ела — ухили се той нахално и тъмносините му очи заблестяха от удоволствие. — Онова беше за упражнение. Вече знам кое как става. Качи се да ти покажа.

След продължителни колебания Рейчъл, която имаше доверие само в превозни средства, теглени от коне, най-сетне склони да се качи в дългия, лъскав Пакард и Слейд потегли рязко с ужасен трясък.

Е, не беше чак толкова лошо, особено след като колата престана да се клатушка насам-натам. Но Рейчъл се вкопчи здраво във вратата, от страх да не изхвърчи, защото през живота си не бе пътувала с такава бързина. Погледна спидометъра и от ужас за малко не извика. Скоростта й се стори невероятна. После нададе вик, защото Слейд току що бе прегазил цяла редица тополови фиданки, които насадиха тази пролет, а колата се понесе като пияна право срещу въжето с пране.

Рейчъл едва успя да се наведе, когато Слейд налетя върху чистото пране, което в миг обви превозното му средство. Два чаршафа се бяха откъснали от щипките и сега се развяваха след Пакарда като опашка на дракон. Трети чаршаф се заклещи в месинговата обковка на предното стъкло. За лош късмет, като не й стигнаха щипките, Рейчъл върза сутринта този чаршаф за телта. Пакардът се носеше толкова бързо, че отнесе с чаршафа и телта, а двата колеца, за които беше хваната, се килнаха заплашително на една страна. После Рейчъл чу металически звук, хвърли бърз поглед през рамо и видя, че телта е скъсана и част от прането лежи в калта, а останалата се влачи по тревата.

— Слейд Меверик! — извика тя ядосана, — Слейд Меверик! Виж какво направи, щурчо проклети! Спри веднага това гръмогласно ненужно нещо, чу ли ме? То е опасно! За малко да ни пребиеш…

Но Слейд Меверик беше свикнал за четиридесет години с острото езиче на Рейчъл и беше придобил имунитет. Въпреки това изписа на лицето си съжаление, но отметна глава и след миг вече се превиваше от смях. После натисна толкова силно педала на газта, че Рейчъл подскочи на седалката и се вкопчи във вратата, за да не се озове на пода.

— Ще ти обясня защо става така, Рейчъл — надвика той шума на мотора. — Тук няма достатъчно място. Този двор е като за надбягване с препятствия — деца, животни, растения, накъдето и да… — той спря посред изречението и завъртя кормилото, за да избегне топката за крикет, която едно от внучетата беше запратило със страшна сила през ливадата.

Топката се удари е тъп звук в едно от задните колела. Рейчъл зърна с крайчеца на окото ухиленото, невъзмутимо лице на внука си Блейз Бийчъм, който бе улучил желаната цел. Слейд караше сега към прерията, за да не стане и по-лошо.

— Кое от тия нахални хлапета ни улучи? — изръмжа той, възмутен от подобно отношение към скъпия Пакард. — Блейз беше, нали? Проклет пакостник! Едно ще ти кажа, Рейчъл, наистина не зная как ще свърши всичко това. Новата генерация е направо за срамотите! Никакви маниери, никакво уважение към чуждата собственост. Блейз за малко да смачка някой калник на хубавата ми нова кола и, главата си давам, нехранимайкото се хилеше.

— Доколкото разбрах, колата била за мен — каза язвително Рейчъл и се извърна, за да не види съпругът й, че се смее.

— Какво? Ами да. Разбира се, точно така е. — Само че, само че… тъй де, ама ти наистина ли… искаш да я караш? — Той й хвърли уплашен поглед, сякаш се боеше, че тя наистина може да му отнеме новата играчка.

Рейчъл си прехапа устната до кръв, за да не се разсмее високо.

— Да карам това чудовище? — отвърна тя и му хвърли кос поглед. — Та аз едва склоних да се кача.

Сега трябваше да признае, че не беше чак толкова опасно, напразно се бе страхувала, въпреки че спидометърът сочеше вече ужасяващи петдесет километра в час. Беше й приятно да се вози в Пакарда, с който Слейд почваше очевидно да се справя.

Палещото августовско слънце, светещо на избледнялото небе и вятърът, който свистеше над колата, бяха приятни за кожата, както и бързото препускане през прерията. Равнината беше като море от цветя, разкошен пъстър килим, калейдоскоп от безброй цветове. В далечината виждаше кафявите четириъгълници прясно изорани ниви, вече загубили кехлибареното жълто на житата, а вятърът донасяше острия мирис на прясно окосена люцерна.

По пътя зърна изведнъж стара постройка. Бяха полусрутените остатъци от старата им плевня, от времето, когато Фремънт, Поук и Сийкс още бяха живи. Сега и тримата лежаха под тревата на хълмчето, под старото дърво, което беше станало още по-високо и продължаваше упорито да устремява клони към небето, въпреки че на два пъти го бе улучвала мълния. Старата им къща също беше изчезнала. Не разбираше защо Слейд още не е пратил ратаите да съборят плевнята. В това състояние тя беше вече опасна.