Ребека Брандуейн: Дива кръв

Сърцето й ликуваше. Рейчъл го целуна нежно, после се освободи внимателно от прегръдката му, за да събере дрехите си, които беше разхвърляла в безредие по тревата. Докато се обличаше, се любуваше с радост и без капчица свян на спящия си съпруг.

— Същински бог — помисли си тя, — едър и мускулест.

Позлатената от слънцето кожа блещукаше на лунната светлина, корава като рог, гладка като щавена кожа, изключение правеха само светлите белези, избледнели с времето свидетелства на силна воля за живот.

Спомни си, че когато го зърна за пръв път, реши, че това е дяволът, долетял със степния вятър и среднощните сенки. Тогава се беше вцепенила, не само от страх, но и от онова тъмно и диво, неизпитвано дотогава чувство, което той отключи в дълбините на нейното същество и което тя никога не можа да обуздае. Като див пес я беше преследвал този мъжкар, докато не я направи своя, докато не му отдаде с радост девственото си тяло. И в най-лудите си сънища не си бе представяла всичко това така. След малко щеше да го събуди, за да се върнат, ръка за ръка във фермата, по сребърната лунна пътека, проточена през равнината. Но сега, във властта на спомените, мислено се връщаше назад във времето.

Изведнъж й се счу далечния тътен на гръмотевица, плисък на дъжд, звънтене на шпори. Зърна на хоризонта конник, нахлупил дълбоко шапка над красивото си лице и закопчал до брадичката черното си наметало. Сякаш изскочил от миналото, той препускаше сега към нея. Конят, който яздеше, се наричаше Щастие, а името на мъжа беше Съдба.

В прерията, Канзас, 1874

Канзас, трудна, непокорена страна. Страна, в която слънцето свети, сякаш нажежено, в безкрайното лазурносиньо небе, страна, върху която дъждовете се изливат на стремителни потоци от тъмни, клокочещи облаци, които могат да се появят на хоризонта само за минути, страна, в която вятърът не стихва и препуска безпрепятствено през пустинните прерии, чийто безкрай е нарушен само от редките тополови горички. Страна, която щади малцина и унищожава мнозина. Както толкова много мъже и жени преди нея, след дълга и упорита борба, тя бе повалила и Индия Бийчъм.

Последния удар й нанесоха скакалците. През август 1874 година (запомнена за всички времена като година на скакалците), те нахлуха на огромни облаци. Подобно нещо не беше виждала: този мощен, лъскав, бяло-зелен облак, от който милиони и милиарди отвратителни, съскащи насекоми се сипеха като градушка. Ден след ден те покриваха земята с достигнал десет сантиметра слой и преди да благоволят да продължат пътя си, унищожиха всичко. Плодородната, цъфтяща земя бе станала пустинна и гола, сякаш бе зима. Под тежестта на насекомите клоните на дърветата, отглеждани с толкова труд и разходи тук, в Запада, се бяха прекършили, царевицата беше повалена на земята, тревата сякаш изпотъпкана. В бостаните, скакалците бяха изяли дори дебелите кори на дините, в градините бяха унищожили леха подир леха и след тях бяха останали само люспите на лука. Бяха изгризали дори още зелените плодове и по дърветата висяха само семките. Скакалците бяха надупчили одеяла, покривки, дрехи и дори ютените чували, с които хората се опитваха да защитят в отчаянието си, плодовете на тежкия си труд.

След като пометоха всяка зеленинка, скакалците се нахвърлиха върху дървото, кожата, платовете. Нападнаха мекото тополово дърво на плевните и къщите, грубо одяланите колци на плетищата, фасадите на дюкяни и кръчми. Изгризаха дръжките на инструментите, оградите и дори пропитата с конска пот кожа на седлата. След залез слънце те нахлуха и в къщите, за да унищожат оскъдните припаси в зимници, килери, делви, изплетените бавно на една кука пердета и докараните срещу толкова много пари от Изтока мебели. Индия беше гледала безпомощно как плодовете, зеленчуците, житото, садени и поливани с толкова мъка от нея и мъжа й, бяха унищожени само за часове.

Спомняше си, отчаяна, за месеците изнурителен труд, докато очистят нивите от камъни и хвърлят семената, от които зависеше изхранването, бъдещето на семейството й. Почти луда от мъка, тя не мигна цялата нощ, заслушана в шумоленето, с което скакалците опустошаваха килера и мазето, напълнени с цената на толкова лишения, а също и скъпоценното за нея съдържание на сандъка със зестрата й, пропътувал целия път от Луизиана до Канзас. Ужасните насекоми не пощадиха дори леглото, в което се беше свила, потънала в сълзи. Плачеше тихичко, за да не я чуят Джонатан и децата. От този миг Индия престана да се бори с тази страна, загубила надежда и кураж.