Алън Кол - Далечно царство

Господарю на огъня.

Господарке на водата.

И ти, музо.

Аз, Амалрик Емили Антеро, хващам перото през втория ден на Месеца на плодородието, през десетата година от Цикъла на крокодила. Кълна се в живота на потомците си, че всичко, което пиша, е истина. Моля те, Боже, и теб, Богиньо, погледнете благосклонно на моето писание. Нека Огънят освети пътя на замъглената ми памет. И Водата нека подхрани плодовете на мислите ми. Музо, погледни доброжелателно на скромните ми умения и ми дари думите, достойни за описание на тази история. Историята на моите пътешествия към Далечното царство.

И на онова, което намерих там.

Предпочетох тези редове и чух смеха на Дженъс. Дълбок смях, който може да ви даде кураж, но и да ви смрази. Чух го така силно, сякаш се смееше в момента, а не преди повече от четирийсет години. Подигравателен смях. Не задето описвам тази история. Дженъс харесваше такива истории и всякакви книги със знание. Смяташе ги за по-свещени от коя да е свещена кедрова горичка и беше убеден, че казват много повече от всички пророци. Да, той би одобрил моето писание, въпреки че на места самия него ще представя в много грозна светлина. Няма как. Така ще стане. Нали се заклех да кажа цялата истина. А Дженъс беше най-страстният поклонник на истината, когото познавах.

А подигравката, сигурен съм, е заради традиционното въведение, с което се обръщам за помощ към Огъня, Водата и Музата в това ми литературно начинание.

„Глупав навик — би казал Дженъс, — дори по-лошо, просто прахосване на време и сили. Все едно да цериш брадавици и после да не ти останат никакви сили да излекуваш по-важни неща, например някакъв демон в мозъка ти. Заплетената фабула е същото като трикратно благословената кожа на краставата жаба за брадавицата, но пък е много по-евтина.“

После би ме ударил по гърба и би напълнил чашите догоре. „Като начало бива, Амалрик. Но по-нататък всичко да е така, както се случи.“

Е, добре… Всичко започна с една жена. Казваше се Мелина и беше най-прекрасната куртизанка в цяла Ориса. Дори след толкова много години чувствам как слабините ми притреперват, когато си спомня за нея. Имаше големи, тъмни очи, в които човек можеше да се изгуби, и дълга, дъхава, начупена коса, с която цял да се покрие, ако тя го приемеше в прегръдките си. Тялото й беше като на богиня — със златиста кожа, изписани устни, гръд, увенчана с червени зърна, и копринени бедра, обещаващи най-добрия пристан, който може да си представи всеки поклонник на женската плът. Накратко казано, бях още младеж, току-що навършил двадесет години, и копнеех по нея с цялата сляпа, необоснована страст, присъща на младостта. Ако тя беше удовлетворила моята страст, сега нямаше да разказвам тази история. Мелина обаче, вместо да откликне, ме превърна в безправен роб, залъгван само с голи обещания.

В деня, в който попаднах в нейната мрежа, бях се справил много добре с една от поръчките на баща ми. В един от складовете ни току-що беше разтоварен кораб със стоки от Запада и аз трябваше да съм там. Това не означаваше, че имах право да се меся в работата на отличните роби-чиновници на баща ми. Бях там като „представител на семейството“, както казваше той. Това означаваше да се погрижа рушветите на пристанищния чиновник, на данъчния чиновник и десятъкът на жреците да не надхвърлят приемливото ниво. Имах кесия със златни и сребърни монети, които трябваше да пъхна в алчните им ръце, и бях предупреден, че ако не проявя разум и платя всичко дължимо, печалбите от пътуването ще останат доста анемични. Пътуването беше продължително и свързано с много премеждия, включително щорма, който бе забавил кораба ни точно преди да влезе в устието на реката, минаваща през нашия град. Задачата беше доста трудна и когато баща ми ми я повери, останах много изненадан. Но в онези години, когато бях млад и объркан, той се опитваше да ми вдъхне кураж. Очевидно бе открил в мен качества, които аз самият не бях успял да съзра.

Пристанищният чиновник също беше младок, но проявяваше безкрайно усърдие да не изпусне своето. Докато минавахме покрай касите, вързопите и делвите и сумирахме стойността, съзрях как в младежките му очи прозира мисълта за рушвет, равен на едногодишната му заплата. Апетитът му нарастваше, а аз напрягах ума си в търсене на изход. Внезапно погледът ми падна върху един разкъсан денк с плат. Изстенах, доразпо-рих го и разстлах скъпия плат върху прашния под на склада. Извиках капитана на кораба, без да обръщам внимание на смаяния поглед на пристанищния чиновник. Той сигурно си помисли, че съм полудял. Но когато показах на капитана плата и проклех лошото му качество, младежът наистина се изненада.