Алън Кол - Вихър

Навъсени буреносни облаци се кълбяха над Площада на Каканите. Мъждиво слънце пропълзя през облаците. Лъчите му припалваха златисти, зелени и червени проблясъци по извисяващите се сгради и куполи.

Площадът беше огромен: двадесет и пет квадратни километра пространство с пищни сгради — официалното сърце на Алтайския куп. На западния край се издигаше подобния на дантела ветрилообразен свод на Двореца на Каканите — дом на стария и гневлив джохианец, който беше властвал над купа сто и петдесет години. Седемдесет и пет от тях мъжът се беше трудил на този площад, натрупвайки милиарди кредити и същество-часа. Дворецът беше паметник на него и делата му — истински и измислени. Като допълнителна добавка имаше и малък парк с параклис в памет на баща му, първия Какан.

Площадът, се намираше в центъра на столицата на Джохи, Рурик. Всичко в този град беше огромно; обитателите вечно се суетяха, смалени и угнетени от размерите на показната мощ на Какана.

Рурик беше спокоен този ден. Влажните улици бяха безлюдни. Съществата се тълпяха в блоковете си за задължителното гледане на събитията, които щяха да се предават на „живите“ им екрани. Навсякъде по планетата Джохи се случваше все същото.

Всъщност на всички обитаеми светове от Алтайския куп хората и чуждоземните напускаха улиците, гонени от коли с високоговорители, които им нареждаха да се приберат по домовете си и да включат излъчваното предаване. Малки червени очи в долната част на екраните следяха за изискваното съсредоточено внимание. Охранителни отряди бяха разположени във всеки квартал, готови да разбият вратите и да измъкнат всяко същество, чието внимание спаднеше.

На самия Площад на Каканите бяха призовани три хиляди същества за публични свидетели. Техните тела оформяха черни петна около краищата на площада. Топлината от живата маса се издигаше на вълни от пара и се носеше към заплашителните облаци. Единственото движение беше непрестанното нервно пристъпване. Тълпата не издаваше нито звук. Нямаше плач на дете, нито закашляне от старец.

Пламтяща светкавица се разклони над четирите позлатени колони, които отбелязваха всеки от краищата на площада. Огромни статуи в памет на алтайските герои и дела се надвесваха над него. Гръмотевица затътна и отекна под облаците. Но площадът остана безмълвен.

В центъра му бяха строени войници с извадени оръжия, очите им обхождаха тълпата за признаци на опасност.

Зад гърбовете им се извисяваше Стената на смъртта.

Един от сержантите излая заповед и отрядът за екзекуции тръгна напред, всеки от войниците пристъпваше тежко под бремето на двата контейнера, привързани за гърба му. Огънати маркучи се проточваха от контейнерите до дългата тръба, която всеки от отряда носеше.

Нова заповед и ръцете, облечени в дебели огнеупорни ръкавици, притиснаха спусъците на огнехвъргачките. Разтопен пламък прокапа от краищата на тръбите. Облечените в ръкавици пръсти се стегнаха и вой изпълни въздуха, когато пламъците изригнаха и се устремиха към Стената на смъртта.

Отрядът задържа спусъците за дълъг миг, блъвна горещина и се разнесе кисел пушек. Огнените езици ближеха стената в неспирни вълни. По знак на сержанта огънят утихна.

Стената на смъртта изглеждаше непроменена, като се изключеше червеникавият цвят на свръхнагорещен метал. Сержантът се изплю. Храчката експлодира в мига, в който докосна стената. Той се обърна и се усмихна.

Екзекуторският отряд беше готов.

Разрази се внезапна буря, обля тълпата с дъжд и запрати нагоре съскащи облаци пара от стената. Спря толкова бързо, колкото беше започнала, като остави тълпата да се отръсква мълчаливо във влажния въздух.

Тук-там се надигна нервно жужене. Сред толкова много същества страхът вече не можеше да запази безмълвието.

— Това е четвъртият път за толкова цикли — излая млад суздал на своята спътница от глутницата. — Всеки път, когато полицията на Джохи дойде да блъска по вратите, за да ни призове на площада, мисля, че са дошли за нас.

Малката му муцуна беше набръчкана от страх и разкриваше остри, тракащи зъби.

— Няма нищо общо с нас, мили — отвърна спътницата му. Тя отърка дебелата козина в горната част на муцуната си в младия мъжкар, като му изпрати успокояващ хормон. — Те търсят само черноборсаджиите.