Алън Кол: Вихър

Неодобрението, което и двамата изпитваха, изобщо не се изписа на лицата им. Но на няколко метра встрани все пак беше изразено негодувание.

Мъжът беше огромен и много бял — от буйната коса до големите бакенбарди и официалния костюм. Освен това изглеждаше леко пийнал.

— Скапана сбирщина от полудели идиоти — изрече той с гръмотевичен глас. — Проклетите титли ще накарат младоците да си мислят, че са по-добри от другите. Това внушава разни идеи на непроверените в бой хлапета, наистина! За първи път чувам за такъв дракх. Небеса, Императорът греши, като позволява подобни формални танци на безгръбначните идиоти! Проклет да съм, ако участвам в подобни маймунски представления. Кажете на Императора, ако иска…

Каквото и да смяташе да каже за Императора господинът с бакенбардите, то бързо беше прекъснато, когато четирима много едри мъже изникнаха от нищото и го заградиха.

Стен чу изказаните протести, но доста бързо мъжът беше усмирен и поведен — беше твърде едър, за да го изнесат — към един от близките изходи.

Четиримата мъже носеха нови сиви униформи, подобни на полицейските, каквито Стен не помнеше да е виждал преди това на Първичен свят или в двореца. Зърна една от раменните нашивки, обло парче в черно и златисто със златно В, заградено от извитата буква С.

— Кои бяха високите мъже? — попита той тихо Мейсън.

— Нови сили за сигурност. Вътрешна сигурност. Дотам стигат знанието и любопитството ми.

— И от кого са сформирани? От корпус „Меркурий“? Или от „Богомолка“? — естественият интерес на Стен идваше от предишното му поне официално — членство в двете организации.

— Повтарям за последно… гласът на Мейсън стана по-висок, по-студен. — Биячите, гестаповците и разпитвачите никога не са били моя слабост.

Стен любезно последва тълпата от чакащите награди, които се нареждаха, минаваха през вратата и изчезваха.

Наследствени ордени… ордени за заслуги… медали (военни)… отличия (цивилни)…

Стен спря пред шамбелана, който се консултира със списъка си.

— Господин пълномощен посланик Стен, вие сте единственото същество, отличено с тази награда днес. Можете да влезете.

Стен се отправи към високите зеещи врати и две същества в червени костюми — и, както Стен реши, с изкуствено избелена коса — отвориха вратите.

Един глас обяви:

— Високопочитаемият Стен… от Малък мост.

Голямата зала за награждаване сега беше пълна с вече получилите своите награди. Стен продължи напред, с малко по-забавена от нормалното походка, която всеки дипломат научава и която изглежда толкова добре при записите. Лицето му придоби гордо изражение.

Високопочитаем, помисли си той. Много интересно. Доколкото си спомням, последния път бях многопочитаем, когато за последно бях в двора. Дали високопочитаем означава увеличение на заплатата?

— Пълномощен посланик Стен изпълни най-високите стандарти в имперската служба, когато с голям риск за личната си безопасност участва в скорошна мисия за преговори между торвалдианците и обитателите на Маркел Бат. Не само че мирът беше опазен, но и нова ера на мир и спокойствие се възцари в този куп. Той ще бъде почетен, като получи ново звание — Спътник на Императора.

Което значеше, реши Стен, каквото Вечният император пожелаеше да значи. Което беше всичко друго, но не и орден за член на Императорското обкръжение — каквито и да бяха тези членове. Поне онези противни обесници не бяха тръгнали да се избиват. Нито той беше намерил за нужно да убие някого от тях, колкото и да се изкушаваше понякога.

Нито една от тези мисли не се отрази на лицето на Стен. Нито пък изражението му се промени, докато вървеше към линията, а очите му изследваха огромната зала.

Там горе… ирисът на полилея… трасираща оръдейна кула. Онзи огромен портрет — еднопосочен екран с умиротворителен отряд отзад най-вероятно. Там и там. На височината на пояса. От двете страни на линията… скрити лазери.

От всяка страна на вратите на залата за награждаване имаше по един гурка. Тихи, дребни, тъмнокожи мъже с каменни лица, с парадна униформа и шлемове с каишки, привързани точно под долната устна. На едното им бедро имаше кобур, в който се намираше миниуилигън. На другото бедро висяха смъртоносно режещите кукрита, които бяха направили гурките най-страховитите и уважавани войници в Империята. Освен тях още десетина от мъжете със сивите униформи сновяха из залата.

Е, и? Ти нямаше ли да сложиш малко повече охрана, ако някой проклетник те беше убил преди няколко години?