Сара Алън - Градина на желанията

Грейнеше ли усмихнатата луна, Клеър неизменно сънуваше детството си. Опитваше се да не заспи през нощите, когато звездите намигаха и високо в небето сребристият лунен сърп предизвикателно се усмихваше на света, както се усмихват красавиците от билбордовете за реклама на цигари и лимонада. През тези летни вечери Клеър работеше в градината, осветявана от соларните лампи от двете страни на пътеката — плевеше и подрязваше растенията, цъфтящи нощем — бяло грамофонче, жасмин и декоративен тютюн. Не бяха от „полезните“, които наследи от Уейвърли; насади ги, за да се занимава с нещо при безсъние, когато бе толкова напрегната, че усещането за безполезност прогаряше глезените й, а пръстите й подпалваха огънчета.

Винаги сънуваше едно и също. Дълги пътища като безопашати змии. Спи в колата, докато майка й се среща с разни мъже в долнопробни заведения и барове за кънтри музика. Стои на пост, готова да предупреди майка си, която краде я дезодорант, я червило (понякога и шоколадче за нея — Клеър) от смесения магазин в предградията на Мидуест. Миг преди да се събуди, зърваше сестра си Сидни, неизменно обкръжена от светъл ореол. Лорълай държи Сидни и побягва към къщата на Уейвърли в Баскъм, а Клеър може да ги последва само защото се е вкопчила в крака на майка си.

Тази сутрин се събуди в градината зад къщата и усети вкуса на съжалението. Свъси вежди и го изплю. Съжаляваше, задето като малка се беше държала така зле със сестра си. Само че шестте години от живота й преди появата на Сидни бяха изпълнени с постоянен страх, че ще я заловят и ще я пратят в приют, че през зимата няма да има достатъчно храна или топли дрехи. Майка й винаги спасяваше положението, но винаги в последния момент. Така и не ги заловиха при кражбите, Клеър не отде в приют, а когато настъпеха хладните утрини, първи предвестници на есента и зимата, майка й като по магия изнамираше сини ръкавички, избродирани с бели снежинки, розово термобельо, което се носи под джинсите, и шапка с пискюл. Лорълай не се притесняваше, че Клеър живее като скитница, но очевидно смяташе, че Сидни заслужава по-добра участ, заслужава да има „корени“. И малката изплашена Клеър не можа да прости на сестра си.

Взе от земята ножицата и лопатката, с усилие се изправи и сред кълбата утринна мъгла тръгна към бараката. Изведнъж спря. Обърна се и се огледа. Покритата с роса градина бе притихнала, опърничавото ябълково дърво в дъното леко потрепваше, като че ли сънуваше. Поколение след поколение хората от фамилията Уейвърли бяха обработвали тази земя. Миналото им бе заровено в пръстта, но също и тяхното бъдеще. Нещо щеше да се случи, нещо, което градината още не желаеше да сподели. Трябваше да е нащрек.

Влезе в бараката, грижливо избърса влагата от инструментите и ги окачи по местата им на стената. Затвори и заключи тежката порта към градината, прекоси алеята зад разкошната къща в стил кралица Ан, която беше наследила от баба си.

Отвори задната врата и спря сред някогашния солариум, където сега сушеше билки и цветя. Лъхна я натрапчивата миризма на лавандула и мента, сякаш бе прекрачила в нечий спомен за Коледа. Тя съблече изцапаната бяла нощница, смачка я на топка и гола влезе в къщата. Очакваше я напрегнат ден. Трябваше да осигури храната за едно вечерно празненство и както всеки последен четвъртък от месец май да достави бурканчетата с желе от люляк и рози и шишенцата с оцет от латинка и от див лук на фермерския пазар и на деликатесния магазин на площада, където студентите от колежа „Ориън“ се събираха след лекциите.

Тъкмо си прикрепваше косата с гребени, на вратата се почука. Тя слезе по стълбите — беше облякла бяла бродирана рокля, но още беше боса. Отвори и се усмихна, като видя на верандата жилавата дребничка старица.

Иванел Франклин беше на седемдесет и девет, изглеждаше на сто и двайсет, но все още пет пъти седмично изминаваше по два километра по спортната писта на колежа.

Беше далечна родственица — втора, трета или четиринайсета братовчедка, единствената Уейвърли, останала да живее в Баскъм. Клеър се държеше за нея като удавник за сламка. Изпитваше необходимост да е с близък човек, след като Сидни навърши осемнайсет и замина нанякъде, а баба им почина същата година.

Иванел купуваше лейкопласт на Клеър много преди малката да си нарани коляното, даваше петачета на двете със Сидни много преди да се появи фургонът на сладоледаджията, връчи на Клеър фенерче и й каза да го държи под възглавницата си цели две седмици, преди мълния да удари едно дърво на улицата и кварталът да остане без електричество през цялата нощ.