Сара Алън - Вкусът на мечтите

Джоузи се събуди и се усмихна, като видя приказните цветя от скреж върху стъклото на прозореца. Най-сетне беше достатъчно студено за дебели шалове и блузи, навлечени една върху друга. Достатъчно студено за късметлийския й червен пуловер, който според нея притежаваше магическа сила. Джоузи обичаше този сезон. И не понасяше лятото заради ефирните рокли, които уж харесваше, а всъщност бе убедена, че с тях прилича на самун бял хляб, препасан с колан. Студът беше истинско облекчение.

Пристъпи до прозореца, фин зърнест скреж покриваше всичко навън, белезникав дим се виеше от комините в долината под ски курорта. Обзета от радостно вълнение, тя понечи да вдигне прозореца, но по средата рамката заяде и се наложи да я избута догоре с длан. В стаята нахлу студен въздух, обичаен за началото на ноември; вероятно хората в градчето вече трескаво се подготвяха за туристите, които зиме започваха да прииждат в планинските курорти в Северна Каролина.

Джоузи се надвеси навън и дълбоко си пое дъх. Стига да можеше, щеше да се храни със студен въздух. Струваше й се, че ледените хапки са като сладкиши, като курабийки с джинджифил, замесени с парченца шоколад, а отгоре с твърда ванилена глазура. Топяха се в устата й като сняг и ставаха пухкави и топли.

Тъкмо се канеше да се отдръпне, погледна надолу и забеляза нещо странно.

На къщата беше облегната стълба, която стигаше почти до прозореца й.

Тя бързо отстъпи назад и го затвори. Замисли се за миг, после спусна резето.

Обърна се и тръгна към дрешника си. Гризеше я безпокойство. През нощта не беше чула необичайни звуци. Сигурно градинарите, които подкастриха дърветата вчера, бяха забравили стълбата. Да. Сигурно. Навярно са я подпрели на къщата и после са забравили да я вземат.

Тя отвори врата на дрешника и дръпна шнурчето за включване на осветлението.

След миг изпищя и заотстъпва заднишком, докато се блъсна в бюрото и събори лампата, която с трясък се счупи на пода.

— О, я стига! — промърмори жената, седнала в дрешника. — Не ми изпадай в истерия.

— Скъпа? — извика от коридора майката на Джоузи; по тропането на бастуна й си личеше, че се приближава до вратата на стаята.

— Моля те, не й казвай за мен — отчаяно прошепна жената в дрешника. Въпреки студа навън тя беше само по деколтирана бяла блуза и тесни тъмносини джинси с ниска талия, на хълбока й беше татуирано разбито сърце. Силно изрусената й коса беше почти бяла, отдолу обаче се показваха тъмни корени. Гримът й се беше разтекъл и по страните й бяха засъхнали черни вадички. Изглеждаше така, сякаш в даден момент се е намокрила до кости и дрехите са изсъхнали върху нея, само че не беше валял дъжд повече от месец. Миришеше на цигарен дим и на речна вода.

Джоузи се извърна, когато вратата започна да се открехва. После направи нещо, което щеше да промени съдбата й — затвори вратата на дрешника тъкмо когато майка й влезе в стаята.

— Джоузи? Какъв беше този шум? Добре ли си? — попита Маргарет. Бе жена, която на младини е била красавица — деликатна и стройна, синеока и русокоса. Според един неписан закон до края на живота си красивите майки държат в подчинение не толкова красивите си дъщери. Маргарет вече беше на седемдесет и четири и накуцваше заради изкуствената тазобедрена става, но още изпълваше като аромат на парфюм всяка стая, в която влезеше. За разлика от нея Джоузи бе почти незабележима. Обръщаха й внимание само в детството, когато на публични места изпадаше в прословутите си истерии. Само че тогава хората не се възхищаваха от нея, а тъкмо обратното.

— Проклетата лампа — измънка Джоузи. — Сякаш се хвърли върху мен.

— Няма значение — разсеяно промърмори майка й. — Остави прислужницата да почисти, а ти се облечи по-бързичко. В девет имам час при лекаря.

— Добре.

Маргарет затвори вратата. Джоузи изчака да заглъхне тропотът от бастуна й, после се втурна към дрешника и отново го отвори.

Повечето местни хора познаваха Дела Лий. Беше сервитьорка в долнопробната закусвалня „Хапни и беж“, която бе изтикана извън чертите на града, за да е далеч от погледите на богатите скиори и туристи. Нощем Дела Лий обикаляше баровете. Вероятно наближаваше четирийсетте, може би беше с десет години по-голяма от Джоузи; бе недодялана, вулгарна и правеше каквото й скимне, без да дава обяснения.

— Дела Лий Бейкър, какво търсиш в моя дрешник?