Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Да не мислиш, че ще споделя тъкмо с теб?

Неканената гостенка се приведе.

— Заклевам се, че няма да те издам — промълви подкупващо.

— Да, бе! И двете знаем колко си почтена.

— Хубаво. Ще ми кажеш, когато решиш. Да знаеш, че мога да ти помогна. Ами да, тъкмо това ще направя — ще ти помогна. — Дела Лий се отпусна назад, от нея отново лъхна миризма на цигарен дим и кал.

— Никому не можеш да помогнеш. Какво ти се е случило, Дела Лий? Още изглеждаш, сякаш си мокра до кости.

Жената в дрешника огледа дрехите си, после докосна сплъстената си коса:

— А, бях забравила. Влизах в реката.

— Плувала си в реката по това време на годината? — облещи се Джоузи.

— Тогава ми изглеждаше уместно. Последната глупост, която ще направя, преди да замина на север. — Тя сви рамене. — Нещо като изкупление, нали разбираш?

— Изкупление за какво?

— За повече, отколкото можеш да си представиш. Виж, искам да отидеш в закусвалнята на първия етаж на Съдебната палата. Намира се точно срещу асансьорите. Собственичката се казва Клоуи Финли и много ще ти хареса. Приготвя сандвичи с печени домати и три вида сирене, които са толкова вкусни, че свят ще ти се завие. Ще ми донесеш ли един?

Джоузи, която още размишляваше как Дела Лий се е потопила в ледените води на река Грийн Коул, въобразявайки си, че изкупва греховете си, се стресна от внезапната смяна на темата.

— Искаш да ти донеса сандвич още сега ли?

— Защо не?

— Защото в дванайсет и половина обядвам с майка си. Следобед седя до нея, докато трае срещата й с финансовия й консултант. После ще я къпя във ваната, накрая ще й помогна да си легне.

— Тогава утре — невъзмутимо заяви Дела Лий.

— Утре ще водя мама на маникюр и педикюр.

— В четвъртък?

— В четвъртък ще карам мама на сбирката на дамския клуб.

— Хич не ми е чудно, че си купуваш списания за пътешествия. Бас държа, че ако някога се измъкнеш от омагьосания кръг, ще си плюеш на петите.

— Грешиш! — възмутено възкликна Джоузи, защото добре възпитаните дъщери не изоставяха майките си. Нищо, че непрекъснато мечтаеше да се махне от тази къща. — Ами ако този живот ми харесва? Задавала ли си си този въпрос?

Натрапницата презрително изсумтя.

Джоузи затвори кутията с бисквитите, стана и я върна в дрешника заедно с неначенатата опаковка кексчета:

— Яж каквото искаш от запасите ми. Няма да ти донеса сандвич.

— Не, благодаря. Ще изчакам.

— Дълго има да чакаш.

Дела Лий се засмя:

— Миличка, остана ми само време, нищо друго.

Близо век жителите на Балд Слоуп едва свързваха двата края, обслужвайки капризните богаташи от Пидмънт в Северна Каролина, които пристигаха тук, търсейки убежище от летните горещини. През студените месеци градчето беше като животно, потънало в дълбок зимен сън — вратите на вилите и на повечето магазини в центъра бяха заковани с дъски. Местните хора се прехранваха със зеленчукови консерви, които приготвяха сами, и с парите, изкарани през лятото. Докато се стопеше последният сняг, те вече бяха изнемощели от глад и с нетърпение очакваха завръщането на летните курортисти.

От малък Марко Чирини се спускаше по северния склон на планината Балд Слоуп със ските, които баща му беше донесъл от Италия. Никой не знаеше откъде са семейство Чирини. Бяха се появили в градчето посред една люта зима, черните им коси блестяха като въглища на фона на снега. Така и не се вписаха сред местните хора. Марко обаче отчаяно се опитваше. Зиме водеше в планината групи момчета от градчето, показваше им как да си направят ски и как да ги използват. Плащаха му с дребни монети и с буркани лютеница и червено зеле с подправки, които задигаха от оскъдните запаси на майките си. На деветнайсет той реши да направи решителна стъпка напред. Уверен бе, че може да направи така, че градчето да не замира през зимата. Бе самоуверен, не се боеше от тежката работа и притежаваше загадъчна средиземноморска красота, заради която не бе приет от суровите планинци. Вместо да се отчае от отношението им, Марко намери инвеститори от Ашвил и Шарлот, които изкупиха земята. Самият той се захвана със строежа на първия хотел, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на съгражданите си. Първите обитатели на планинските градчета в Южните Апалачи бяха потомци на англичани, ирландци и шотландци, които вярваха в старите традиции и смятаха, че не бива да ги нарушават. Затова и бяха против промените. След петнайсет години изграждането на курорта „Балд Слоуп“ бе завършено и за всеобща изненада начинанието се оказа много успешно.