Алън Нурс - Да хванеш тигър за опашката

В големия магазин имаше толкова много хора поради приближаващите празници, че е чудно как въобще я забелязаха. Продавачката на щанда беше заета в далечния му край, а жената бе не по-малко заета в близкия му край: пъхаше разни стоки в голяма черна чанта. Карни я наблюдава няколко минути с растяща уплаха, след което даде знак на другия секционен детектив.

— Наблюдавай за малко тая жена — прошепна му той небрежно. — Рови се в стоката като че ли е собственичка на магазина.

— Клептоманка ли е? Тогава какво чакаш? — попита го другият. — Да поговорим с нея и…

Карни се почеса по главата.

— Наблюдавай я за малко. Има нещо странно в…

Двамата се втренчиха в жената. Тя стоеше на щанда за кухненски принадлежности и ръцете й опипваха съдовете по лавиците. Взе три формички за сладки и ги пъхна в чантата. Последваха ги две големи тави за кейк и преса за пюре. Подир това прибра малък поднос и две тенджери. След тях — огромен алуминиев тиган. Вторият служител гледаше и не вярваше на очите си.

— Събра толкова неща, че може да открие магазин! — възкликна той. — И ги прибра все в чантата си. Карни, всичко това не може да се побере в една чанта!

— Зная — отвърна му Карни. — Да вървим.

Приближиха се към нея от двете страни и Карни леко я хвана за ръката.

— Искаме да поговорим с вас, госпожо. Моля ви, последвайте ни, без да вдигате шум.

Тя ги погледна недоумяващо, после сви рамене и те я заведоха в служебната стая.

— Бихте ли ми обяснили какво означава всичко това… — започна тя, но Карни я прекъсна.

— Наблюдаваме ви от петнайсет минути — каза той, взе чантата от ръцете й, отвори я, погледна вътре и се разтрепери от изненада.

Вдигна глава. Гледаше с широко отворени очи, съвсем сащисан.

— Джери, виж и ти!

Джери погледна вътре. Опита се да каже нещо, но никакви думи не излязоха от устата му. Чантата беше празна.

Франк Колинс паркира колата си пред Института по физика и след като бе идентифициран по отпечатъците на пръстите, влезе в лабораторното крило. В коридора го посрещна Евансън.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза му мрачно той.

— Слушай, Джон, каква с тая история с някаква чанта? Надявам се, че не е някоя от типичните ти шеги.

— Ни най-малко — увери го Евансън. — Почакай и сам ще видиш.

И той го поведе към един от големите отдели. Колинс гледаше с неудобство бляскавите апаратурни табла, огромните генератори и бустери, превключвателите със святкащи тръби и преплетени жици.

— Не виждам с какво мога да ти бъда полезен тук, след като съм машинен инженер — каза той на домакина си.

Евансън влезе в малкия кабинет редом с лабораторията.

— Имаш стара слава, че се оправяш с разни каши — отвърна му той. — Да ти представя, Франк, изследователската група.

Членовете на изследователската група, облечени в бели престилки, бяха до един с очила и леко прегърбени. Колинс кимна и хвърли поглед към чантата, оставена на масата.

— Чанта като чанта, поне така ми се вижда — рече той и я взе. И на пипане си беше чанта. — Какво има вътре?

— Ти ще ни кажеш — отвърна му Евансън.

Колинс отвори чантата. Вътрешността й изглеждаше необичайно тъмна и близо до отвора имаше матов метален пръстен, който я обикаляше отвсякъде. Колинс обърна чантата наопаки, но от нея не падна нищо.

— Не бъркай вътре — предупреди го Евансън. — Опасно е. Един приятел бръкнал и се простил с часовника си.

Колинс вдигна очи. На бялото му лице бе изписано любопитство.

— Откъде я имате?

— Преди няколко дни двама служители открили, че

една жена краде в магазина „Тейлър-Хайдън“. Вземала кухненски принадлежности и пъхала всичко в тая чанта. Хванали я на местопрестъплението, но когато се опитали да изсипят откраднатото от чантата, не намерили нищо. Докато единият бъркал вътре, часовникът му изчезнал.

— Добре, но как чантата е стигнала до вас?

Евансън сви рамене.

— Още със свършването на войната през седемдесет и първа година, когато се създава „Псих“, започват да им изпращат крадците от магазините. Завели и тая жена в „Псих“ и когато я пораздрусали, за да научат коя е, оказало се, че тя не помнела да има чанта. В „Псих“ разгледали чантата и естествено решили да ни я изпратят. Сега ще ти покажа защо!

Евансън взе една метална мерна пръчка и започна да я пъха в чантата. Отначало влязоха само десет сантиметра до дъното на чантата.

След което пръчката продължи да потъва навътре.