Алън Нурс: През светлата страна

Когато пристигна в „Червения лъв“, Джеймс Барън не се зарадва, че има посетител. Тази вечер нямаше настроение за тайнствени истории — нито за големи, нито за малки — и предпочиташе да мисли за някои неотложни неща. Но какво да се прави — още преди да влезе, докато беше на улицата, портиерът му махна от входа:

— Хиляди извинения, господин Барън. Дойде един човек, но не пожела да се представи. Каза, че ще искате да го видите. Ще се върне към осем.

И сега Барън барабанеше с пръсти по масичката в тихото фоайе. В „Червения лъв“ уличната търговия не се поощряваше — не поставяха въпроса грубо, но и не правеха отстъпки: постоянните клиенти бяха малко на брой. Вдясно от Барън имаше група хора, които той познаваше бегло. Алпинисти от Андите, поне двама със сигурност бяха алпинисти. Там, до вратата, стоеше старият Балмър — човекът, съставил карта на първата експедиция до дъното на кратера Вулкан на Венера. Балмър му се усмихна и в отговор Барън му кимна. После се облегна назад и търпеливо взе да чака неканения гост, който искаше да отнеме от времето му, без да посочи съществени причини.

След малко един посивял дребен и жилест човечец прекоси салона и седна на масата му. Възрастта не се беше отпечатала на лицето му — можеше да е както на трийсет, така и на хиляда години, но изглеждаше уморен и имаше доста грозен вид. Кожата по страните и челото му беше разкривена и кафява, покрита с все още незаздравели рани.

Непознатият каза:

— Радвам се, че ме чакате. Чух, че искате да опитате щастието си със Светлата страна.

Един миг Барън гледа безмълвно човека. После отвърна хладно:

— Виждам, че сте успели да прочетете телевестите Истина е. Имаме намерение да прекосим Светлата страна.

— При перихелий 1 1 Точка в орбитата на една планета, когато тя е най-близо до слънцето. — Б.пр. ?

— Естествено. Как иначе?

Известно време посивелият човек не реагира на думите на Барън, а само се взираше в лицето му. После бавно каза:

— Боя се, че няма да успеете.

— Мога ли да знам кой сте, ако нямате нищо против? — настойчиво го попита Барън.

— Казвам се Клани — отвърна непознатият.

Настъпи мълчание. После Барън се обади:

— Клани ли? Питър Клани?

— Точно така.

Зениците на Барън се разшириха от вълнение, всички следи от гняв го напуснаха.

— За бога, човече, къде се беше скрил досега? От месеци се мъчим да се свържем с тебе!

— Зная. Надявах се, че ще престанете да ме търсите и ще се откажете от цялата работа.

— Да престанем да те търсим ли? — И Барън се наведе над масата. — Приятелю, вече не се надявахме да те открием, но продължавахме да те търсим. Заповядай, пийни нещо. Толкова много неща можеш да ни кажеш!

Ръцете на Барън трепереха. Питър Клани поклати глава.

— Не мога да ви кажа нищо, което да ви се иска да чуете.

— Но това се налага. Ти си единственият човек на Земята, който е навлязъл в Светлата страна и е останал жив! Информацията излезе орязана в новините, вътре нямаше нищо. А на нас ни трябват подробности! Кога отказаха да ви служат приборите? Къде е имало грешка в пресмятанията? Кои са били слабите места? — И Барън посочи с пръст лицето на Клани: — Това например епителиома ли е? Защо? Какво се случи с предпазния ти шлем? С филтрите? Задължително е да знаем всичко това. Ако ни разкажеш, можем да успеем и там, където вие сте се провалили…

— Искате да знаете защо се провалихме, така ли? — попита Клани.

— Не само че искаме да го знаем, трябва да го знаем.

— Много е просто. Провалихме се, защото това не е възможно. Не можахме да го направим и вие също няма да можете. Нито едно човешко същество никога няма да успее да прекоси Светлата страна и да оцелее, дори ако опитите продължават векове наред.

— Глупости — прекъсна го Барън. — Ние ще успеем.

Клани сви рамене.

— Бях там. Зная какво говоря. Обвиняват и екипировката, и хората. Вярно, и в двете неща имаше недомислия, но ние просто не знаехме срещу какво се изправяме. Съсипа ни самата планета, планетата и Слънцето. Ако тръгнете, и вас ще съсипят.

— Никога — каза Барън.

— Изслушай ме.

И Питър Клани започна разказа си.

Откакто се помня, винаги ме е привличала Светлата страна. Трябва да съм бил десетина годишен, когато Уайът и Карпентър направиха последния опит. Мисля, че беше през 2082 година. Следях съобщенията за тях като триизмерен приключенски филм и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, когато двамата изчезнаха.