Алън Нурс: През светлата страна

Въпреки това ние знаехме, че тези земи досега можеха да бъдат покорени, ако не беше Слънцето. Хората се бяха борили с абсолютния студ и го бяха победили. Но борбата с подобна висока температура досега не се беше увенчала с успех. По-страшна горещина в Галактиката има само на повърхността на Слънцето.

Борбата със Светлата страна си струваше. Или щяхме да я победим, или тя щеше да ни свърши. Друг изход нямаше.

През първите преходи научих мното за Меркурий. След около сто и петдесет километра клисурата постепенно премина в скалистия склон на верига от кратери, която се простираше на юг и на изток. От първото кацане на Меркурий насам за четирийсет години в тях не бяха забелязвани активни процеси, но отвъд веригата се виждаха конусите на изригващи вулкани. От кратерите, отстрани покрити с дебел слой пепел, непрекъснато се издигаха жълти пари.

Не се забелязваше вятър, но знаехме, че по повърхността на планетата в областта на тропиците на приливи се носят горещи серни ветрове. Не бяха обаче достатъчно силни, за да се получи ерозия. Кратерите се извисяваха от каменисти клисури като заплашително огромни кули от зъбери и чакъл. Под тях се простираха обширните жълти плата, над които пъплеше пушек и се чуваше съсък от газовете под кората. Всичко бе покрито със сива прах — от силикати и соли, пемза, варовик и ситно стрити гранитни скали, — наслоила се в цепнатините и гънките, и предоставяща на въздушните възглавници на всъдехода ми мека и опасна повърхност за придвижване.

Научих се да разпознавам терена, да предугаждам скрития разлом по натрупаната прах. Научих се да различавам цепнатините, през които може да се мине, от дълбоките попуквания в пластовете. Често спирахме всъдеходите, докато изследвахме пешком прохода, вързани един за друг с лек меден кабел — копаехме, придвижвахме се напред и отново копаехме, докато се уверим, че повърхността ще издържи машините. Работата беше съсипваща, заспивахме от изтощение. Но отначало всичко вървеше гладко.

Струваше ми се, че върви прекалено гладко, а изглежда и останалите мислеха като мене.

Макайвърс не можеше да си намери място и това започна да опъва нервите ни. Приказваше твърде много, когато спирахме да починем или докато кормувахме: сипеше остроумия, шеги, тъпи и изтъркани вицове. Започна сегиз-тогиз да се отклонява от белязания път — никога не отиваше далече, но непрекъснато увеличаваше разстоянието.

Джак Стоун реагира тъкмо наопаки: след всяко спиране ставаше все по-мълчалив, по-сдържан и по-угрижен. Това не ми се нравеше, но реших, че след време ще му мине. И аз самият бях угрижен, но просто успявах донякъде да го скрия.

С всеки изминат километър Слънцето ставаше все по-голямо и все по-бяло, издигаше се все по-високо в небето и жареше все по-безмилостно. Ако не разполагахме с ултравиолетови щитове и омекотяващи ярката светлина филтри, щяхме направо да ослепеем. И без друго очите непрекъснато ни боляха, а в края на всеки осемчасов преход кожата на лицата ни сърбеше и пареше.

Точно едно от споменатите отклонения на Макайвърс нанесе предпоследния удар на вече разхлабените ни нерви. Беше тръгнал по ръкава на един дълъг каньон, простиращ се на запад от нашия път, и почти не го виждахме, забулен в облак пепел, когато чухме в шлемофоните силен вик.

Обърнах вседехода назад. Уплашен до смърт, едва различих Макайвърс с бинокъла — размахваше отчаяно ръце от покрива на машината си. Двамата с Майора веднага потеглихме нататък, като се придвижихме с мъка по тясното дере и насилвахме всъдеходите да вървят по-бързо, а в главите ни се мяркаха хиляди ужасни картини.

Заварихме Макайвърс да стои като истукан и да сочи към клисурата. За пръв път бе изгубил дар слово. Сочеше към останките на един всъдеход, стар модел с единични гъсеници, каквито не се използуват от години. Машината стоеше заклещена в една скална пукнатина, двигателната ос беше счупена, шевовете по средата на бронята бяха разпрани, корпусът бе наполовина затрупан от свляклата се скала. На пет-шест крачки оттам имаше два обезопасени скафандъра с визьори от фибростъкло, през които се виждаха лъскави бели кости.

Ето докъде бяха стигнали Уайът и Карпентър в своята експедиция през Светлата страна.

По време на петият преход теренът започна да се променя. Изглеждаше същият, но от време на време се усещаше, че има разлика. На два пъти усетих, че колелата се въртят напразно, а като последствие моторът започна да вие. После изведнъж всъдеходът поднесе. Натиснах амбреажа, но не последва нищо.