Алън Нурс - През светлата страна

— Защо? Така ще спестим цели дни!

— Не ме интересува какво ще спестим. Ще се движим заедно. Когато стигнем до центъра, искам до мене да има живи хора. Това означава, че никога не трябва да се губим от поглед. Всеки алпинист знае, че е в по-голяма безопасност, ако се движи в група, отколкото, ако е сам — който и да е той, където и да се намира.

Макайвърс го изгледа втренчено и страните му почервеняха от гняв. Накрая мрачно кимна.

— Добре, щом държиш да е така.

— Държа да е така и няма да отстъпя. Не искам никакви своеволия. Ще пристигнем в центъра едновременно и ще завършим експедицията едновременно. Ясно ли е?

Макайвърс кимна. Тогава Микута погледна двама ни със Стоун. Ние също кимнахме.

— Добре тогава — бавно каза той. — След като се разбрахме, можем да тръгваме.

Беше горещо. Всичко друго да забравя за тази експедиция, няма да забравя никога огромното жълто Слънце, което блестеше ослепително над главите ни, без да ни дава минута покой, и ставаше все по-жарко и по-жарко с всеки изминат километър. Знаехме, че само първите няколко дни ще ни бъде по-лесно, понеже, когато тръгнахме от Сумрачната лаборатория по дългата, неравна клисура, бяхме свежи и отпочинали.

Движех се пръв. Погледнех ли през рамо, виждах Майора и Макайвърс, които пълзяха подире ми. Въздушните възглавници на всъдеходите им се плъзгаха плавно по дъното на клисурата. Зад тях Стоун теглеше с влекача платформите.

Дори при гравитация, която е само трийсет процента от земната, големият влекач се затрудняваше и плъзгачите му се врязваха в пухкавата вулканична пепел, застлала долината, въпреки че отначало в продължение на трийсетина километра дори имаше пътека, която следвахме.

Не отмествах очи от големия полароиден бинокъл, за да не се отклоня от пътеката, която първите изследователи бяха проправили някога в Светлата страна. След два часа обаче се изтътрузихме покрай предната лабораторна обсерватория на Сандърсън и следите изчезнаха. Намирахме се на девствена почва и Слънцето вече си показваше зъбите.

Все пак през първите няколко дни не усещахме чак толкова горещината. Но я виждахме. Охладителната система поддържаше удобна и приятна температура в скафандрите — двайсет и четири градуса, — но поради ослепително яркото Слънце и спечените жълти скали, край които минавахме, сигурно някои от пътищата, предаващи нервните импулси, се бяха изкривили. От нас се лееше пот, сякаш се намирахме в изключително гореща пещ.

Движехме се по осем часа, спяхме по пет. Когато дойдеше време за сън, събирахме всъдеходите, нареждахме ги в каре, слагахме лек алуминиев навес и лягахме в прахта върху скалите. Навесът намаляваше температурата с около петнайсет-двайсет градуса, макар че това не е нищо. Хранехме се от запасите в първата платформа — изстисквахме от тубите протеин, въглехидрати, големи количества желатин и витамини.

Майора разпределяше дажбите вода с желязна ръка, защото в противен случай след седмица щяхме да се разболеем от нефрит. Бяхме непрестанно, непрекъснато жадни. Психолозите и психиатрите биха могли да обяснат защо е така и да посочат куп интересни причини, но това не ни засягаше, все едно ни беше, просто страдахме от жажда.

Като последствие първите два пъти, когато спряхме, ни мъчеше безсъние. Очите ни горяха независимо от филтрите, страдахме от ужасно главоболие, но не можахме да изпитаме облекчение и след като се наспахме. Седяхме и се гледахме. От време на време Макайвърс казваше колко добре би ни дошла по една бира, и всичко се обръщаше наопаки. За една ледено студена бутилка бира бяхме готови да убием и родните си баби.

След няколко прехода започнах да се справям напълно с кормуването. Движехме се през пустош, в сравнение с която Долината на Смъртта може да се оприличи на японска градина с разцъфнали рози. По дъното на клисурата зееха огромни спечени от слънцето пукнатини, отстрани стърчаха черни зъбери, а въздухът бе пълен с едва видимата мъглица от сяра и серни газове.

Намирахме се в гореща гола падина, където нямаше място за хора, но предизвикателството да се справим бе толкова голямо, че го усещахме осезателно. Досега никой не се беше измъкнал жив от тази област. Опиталите се да го направят биваха жестоко наказани, но Светлата страна си стоеше все там и трябваше да бъде прекосена. И то не по лесния начин, а по възможно най-трудния: по повърхността, през всичко, което Меркурий може да противопостави и по време на най-тежкия период.