Сара Алън: Вкусът на мечтите

Тя си свали палтото и заедно с чантата си ги остави на кушетката, после се приближи до дрешника. Приглади с длани късметлийския пуловер, пожела си натрапницата да е изчезнала и отвори вратата.

— Май чух слугинята да нарича теб и майка ти Олдси и Олдгрет, а? — изкиска се Дела Лий.

Разбира се, че й се беше сторило смешно. Някои наричаха Джоузи и майка й сестрите Чирини. Маргарет беше родила дъщеря си сравнително късно. Джоузи беше едва на двайсет и седем и бе нелепо да я мислят за старица, но я сравняваха с Маргарет, която навремето беше най-красивата жена в града и се бе омъжила за великия Марко Чирини, вече покойник. Е, съществуваха и по-лоши прякори, обаче Маргарет не одобряваше сравнението и не пропускаше всяка възможност да изрази недоволството си. Беше дребничка, русокоса и крехка. В сравнение с нея Джоузи приличаше на тъмнокоса безформена маса. „Сестри ли? — подхвърляше Маргарет. — С нея изобщо не си приличаме!“

Лицето на Джоузи помръкна.

— Цяло чудо е, че не те е видяла — въздъхна. — Рано или късно ще те открият.

— Няма да е за дълго.

— Какво означава „не за дълго“?

— Ами… колкото се наложи. Няколко дни? Няколко седмици?

— Чувала съм, че дрешниците в „Холидей Ин“ са обширни. Препоръчвам ти ги.

— Обаче не са заредени с автомати за сладкиши — подхвърли натрапницата и Джоузи разбра, че Дела Лий — упорита грубиянка с размазан грим — ще остане в дрешника, докато реши да си тръгне. — Няма ли да възразиш?

— Ще има ли полза?

— Може да ти оправи настроението.

— Само едно ще ми оправи настроението. Дръпни се. — Джоузи се наведе и плъзна встрани преградата.

Дела Лий се сви в ъгъла (доста театрално), сякаш се страхуваше да не я ударят. Джоузи грабна червена тенекиена кутия с джинджифилови сладки и пакет кексчета с крем, после седна зад бюрото си. Отвори кутията и бавно задъвка, наслаждавайки се на всяка хапка с аромат на екзотични подправки.

Дела Лий я погледа, сетне се обърна, легна по гръб в дрешника и се зазяпа в окачените дрехи. Вдигна крак и прокара по тях стъпалото си. Едва сега Джоузи забеляза, че натрапницата е само с една обувка.

— Значи това е животът на Джоузи Чирини… — промълви Дела Лий.

Джоузи промърмори, без да отмести поглед от кутията със сладките:

— Махай се, ако не ти харесва.

— Само това ли правиш по цял ден? Нямаш ли приятели? — попита Дела Лий и поклати глава. — Хабер си нямах, че живееш така. Като малка адски ти завиждах. Мислех си, че имаш всичко.

Джоузи не знаеше какво да каже. Не можеше да си представи, че красавица като Дела Лий ще й завижда. Та нали притежаваше само пари! И беше готова да ги подари, да подари цялото си богатство и всяка трохичка захар за единственото нещо, което искаше повече от всичко на света, но никога нямаше да има.

Изведнъж наклони глава.

Като по магия почувства приближаването му, усети го с всяка фибра на тялото си. Беше като чувството за глад, но по-силно. Приличаше на радостен трепет, на предчувствие за нещо прекрасно. Предчувствие за сладолед. Или за шоколад. За бадемовата плънка на шоколадово десертче.

Значи червеният пуловер не беше изгубил напълно вълшебството си.

Тя отмести стола си и се приближи до прозореца, без да обръща внимание на Дела Лий, която попита какво става.

Видя го да върви по тротоара. Днес беше подранил.

Къщата на семейство Чирини се намираше в един от най-старите квартали на градчето. Веднага щом забогатя от туристическия бизнес като собственик на ски курорта „Балд Слоуп“, Марко Чирини купи къща в района, в който открай време мечтаеше да живее, и веднага нареди да я разрушат. На нейно място издигнаха голяма светлосиня постройка, изящна като дама от викторианския период. Марко искаше къща, която ще се отличава дори сред най-забележителните сгради. Искаше всеки, който мине покрай нея, да каже: „Тук живее Марко Чирини.“ Всички къщи в квартала бяха в дъното на парцелите, само неговата се издигаше близо до улицата — надменна къща, целяща да привлече погледите, и построена от сина на бедни италиански емигранти.

Адам щеше да позвъни всеки миг.

Джоузи тичешком излезе от стаята. Все така забързано заслиза по стълбището, но докато прекосяваше дневната, където майка й и прислужницата още разговаряха, се застави да забави крачка.

— Донесоха пощата — подвикна им.

Двете не прекъснаха разговора си, който звучеше така:

— Наоми О’Тул?

— Да, Олдгрет.

— Тя беше там?

— Да, Олдгрет.

Джоузи отвори входната врата, открояваща се с прозорчетата със стъклописи, и блъсна телената рамка с опъната мрежа против комари — не искаше да пропусне нито миг в компанията на Адам. Само че рамката внезапно заяде, блъсвайки се в нещо меко. Тя с ужас осъзна, че е ударила Адам Босуел, който се беше навел да пусне писмата в черната пощенска кутия.