Сара Алън - Вкусът на мечтите

— А ти защо си оставяш прозореца отворен? Като нищо може да влезе и някой престъпник — заяви неканената гостенка, оборвайки старото поверие, че ако поръсиш с ментолово масло первазите на прозорците и праговете в къщата си, ще се спасиш от нежелани посетители. Години наред госпожа Маргарет нареждаше на всяка своя прислужница да „миросва“ первазите и праговете, та враговете на семейството да бъдат завинаги прогонени. Ето защо в къщата вече целогодишно се усещаше типичният аромат на зимните празници.

Джоузи отстъпи крачка назад и изкомандва:

— Излез!

— Не мога.

— Можеш и още как.

— Налага се да се крия, а няма къде.

— Ясно. И естествено първата ти мисъл беше да се приютиш тук.

— Че на кой ще му скимне да ме търси у вас?

Джоузи не беше свикнала да общува с хора с толкова просташки речник. Дали Дела Лий намекваше, че е в опасност?

— Добре, хванах се на въдицата. Кой те търси, Дела Лий?

— Може би никой. Може още да не са открили, че ме няма. — За изненада на Джоузи неканената посетителка допря длан до замаскираната врата в дъното на дрешника и я плъзна встрани. — Като казах „открили“, виж какво намерих.

Натъкнала се беше на тайното скривалище. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха купчини любовни романчета, натрупани на пода заедно със списания и модни каталози, но пространството беше запълнено най-вече с полици, отрупани с храни и газирани напитки — купища пакетирани солени бисквити и сладкиши, планини от кутийки с кока-кола.

Джоузи изпадна в паника и цялата пламна. Предполагаше се, че е щастлива. И май наистина беше, но по своеобразен начин — свикнала беше с неугледната си външност, дните й минаваха като насън. Не притежаваше нито красотата на майка си, нито забележителната индивидуалност на баща си. Примирила се беше, че е съвсем обикновена, дори безлична, и доста закръглена. Но намираше утеха в храната. Храната запълваше празнотите в живота й. Най-хубавото на тайния склад бе, че можеше да се тъпче сама, без да се тревожи за хорското мнение или че ще разочарова майка си.

— Първо искам да поразмисля за туй-онуй — продължи Дела Лий и дръпна обратно плъзгащата се врата. Беше показала на Джоузи, че е узнала тайната й. Все едно й казваше: „Не разкривай моята тайна и аз няма да издам твоята.“ — После си вдигам чукалата и потеглям на север…

— Не можеш да останеш тук. Ще ти дам пари. Вземи си стая в мотел. — Джоузи се извърна да си вземе портмонето и да прогони натрапницата по-далеч от тайното си скривалище, но изведнъж се сети нещо: — Момент! Напускаш Балд Слоуп, така ли?

— Сякаш на теб не ти се ще да се чупиш от това задръстено село!

— Глупости! Аз съм Чирини.

— Абе, за кьорава ли ме мислиш? В скривалището ти видях сума списания за пътешествия.

Джоузи се наежи и отново посочи с пръст:

— Вън!

— Така като гледам, май цъфнах тъкмо навреме. Туй не е дрешник на щастлива жена, миличка.

— Е, поне не се крия в него.

— Бас държа, че понякога се спотайваш вътре.

— Излез!

— Няма.

— Край! Писна ми! Ще повикам полиция!

Дела Лий се засмя. Имаше наглостта да се присмива на Джоузи, след като се беше промъкнала в стаята й! Предните й зъби бяха малко криви, но не я загрозяваха, дори напротив — изглеждаше ексцентрична и дръзка. Беше жена, която можеше да си разиграва коня, защото нямаше задръжки.

— И какво ще кажеш на ченгетата? „В дрешника ми има жена, елате да я арестувате.“ Ами ако ти намерят склада?

Джоузи се поколеба дали все пак да не повика полицията. Щеше да натрие носа на нахалницата. Струваше си, пък дори и всички да узнаеха за тайното й скривалище. След миг обаче сърцето й се сви. Кого залъгваше? Достатъчно гадно беше, че външността й бе далеч от идеала за южняшка красавица. Наднорменото й тегло, ужасната й коса, мечтите й да зареже възрастната си майка, да замине и никога повече да не стъпи в градчето… Образцовите дъщери се грижеха за майките си. Образцовите дъщери не криеха в дрешниците си неизчерпаеми запаси сладкиши.

— Тоест, ако останеш, няма да ме издадеш пред никого, така ли?

— Ами да — преспокойно заяви Дела Лий.

— Това е изнудване.

— Добави го към списъка с греховете ми.

— Не вярвам да е останало място. — Джоузи взе от закачалката една рокля и затвори вратата на дрешника, за да не вижда натрапницата.

Отиде в банята в края на коридора, облече се и върза на опашка къдравата си коса, черна като лакрица. Върна се в стаята си и огледа дрешника. Отвън изглеждаше напълно безобиден. Вратата, боядисана в кремаво, контрастираше с бледосините стени. Валчестата дръжка, оформена като гугла на гъба, беше от бял порцелан.