Сара Алън - Момичето, което преследваше луната

Едва след секунда Емили осъзна, че колата е спряла. Вдигна очи от верижката, която въртеше около китката си, и се взря през прозореца. Двата гигантски дъба в предния двор напомняха смутени дами, привели глави в поклон, с развети светлозелени рокли от листа.

— Пристигнахме ли? — попита тя таксиметровия шофьор.

— Шелби Роуд, номер 6. Малъби. Пристигнахме.

След кратко колебание Емили му плати и слезе.

Из въздуха се носеше сладко ухание на домати и хикория — и апетитно, и непознато. Емили механично облиза устни с върха на езика си. Свечеряваше се, но уличните лампи още не светеха. Тишината я изненада. Зави й се свят. По улицата не преминаваха коли. Не играеха деца. Отникъде не долиташе шум от телевизор или от музика. Сякаш се бе озовала в съвсем чужд, далечен свят.

Озърна се наоколо, докато таксиметровият шофьор изваждаше двата претъпкани туристически сака от багажника. Край шосето се издигаха огромни стари къщи, които напомняха декор от черно-бял филм. Типичен южняшки стил с декоративни корнизи и боядисани веранди.

Шофьорът остави чантите й на тротоара до нея, кимна, седна в колата и потегли.

Емили го изпрати с поглед. Пъхна зад ухото си кичур коса, изплъзнал се от късата й опашка, и стисна дръжките на чантите. Повлече ги по алеята, през двора и под балдахина на огромните дървета. Тъмнината и хладината под короните им я накара да ускори крачка. Подмина ги и се закова на място.

Къщата никак не приличаше на съседните.

Навремето навярно е била белоснежна, но сега беше сива, а прозорците със заострени в готически стил арки бяха покрити с дебел слой прах. Сякаш парадираше с преклонната си възраст, плюейки парчета мазилка и керемиди из двора. Около първия етаж се виеше веранда, чийто покрив служеше за балкон на втория. По площадките се трупаха купчини сухи листа. Само тясната пътечка по средата на стълбите подсказваше, че къщата е обитаема.

Тук ли бе отраснала майка й?

Усети, че ръцете й треперят. Навярно от тежките чанти. Изкачи стъпалата към верандата, повличайки след себе си водопади от шума. Остави чантите, запъти се към вратата и почука.

Никакъв отговор.

Почука отново.

Нищо.

Отново отметна кичура коса и се озърна назад, сякаш да открие отговор. Накрая отвори ръждясалата врата и подвикна:

— Ехо!

Гласът й прокънтя в празнотата.

Никакъв отговор.

Влезе предпазливо. Лампите не светеха, но последните слънчеви лъчи се процеждаха през прозорците на дневната вляво. Мебелите в дневната бяха тъмни, тежки и пищно резбовани. Сториха й се невероятно огромни, сякаш изработени за великан. Надясно очевидно имаше друга стая, но пред свода бе дръпнат параван. Право пред нея беше коридорът към кухнята и широкото стълбище към втория етаж. Емили застана пред него и подвикна нагоре:

— Ехо!

В същия миг параванът се отмести и тя подскочи. Възрастен мъж с блестящосива коса пристъпи напред, приведен под свода, за да не си удари главата. Беше невъобразимо висок и крачеше вдървено, сякаш краката му са кокили. Изглеждаше несполучливо скроен — като небостъргач от греди вместо от цимент. Все едно щеше да се срути всеки момент.

— Пристигна най-сетне. Вече се безпокоях.

Говореше с пластичния южняшки акцент, който Емили помнеше от първия им и единствен телефонен разговор преди седмица. Представяше си го обаче съвсем другояче.

Тя изви врат, да го огледа.

— Ванс Шелби?

Той кимна. Сякаш се плашеше от нея. Емили се слиса, че човек с такива размери е способен да изпитва страх, и внезапно усети как жестовете й стават по-отмерени, за да не го стресне.

Протегна му бавно ръка.

— Здрасти. Аз съм Емили.

Той се усмихна. После усмивката му преля в смях, напомнящ бумтене на буен огън. Ръката й потъна изцяло в неговата, докато се здрависваха.

— Знам коя си, дете. Приличаш досущ на майка си, когато беше на твоите години. — Усмивката му изчезна тъй ненадейно, както се бе появила. Той отпусна ръка и се озърна учудено. — Къде са ти куфарите?

— Оставих ги на верандата.

Последва кратко мълчание. И двамата бяха узнали съвсем наскоро за съществуването на другия. Нима успяха да изчерпят толкова бързо всички теми за разговор? Емили изгаряше от любопитство.